Гавраил Панчев: Философия и металингвистика на корупцията (2 част)

„Бай Ганьо”, постоянната смяна на идеологиите,  „култът към личността” на Големеца и корупцията

Обсъждането отива към съгласие – и как ли иначе, корупцията е консенсусна -, когато погледът на бай Ганьо попада на заглавието на първа страница от в. „Свободно слово”: „Известия от Двореца. Днес …… се представи на Н. Ц. Височество президент – министърът и министър на вътрешните дела г. д-р К. Стоил….” – нещо се пресече в гърлото на бай Ганя; той се изкашли ; облиза си мигом засъхналите устни и метна изкривено око по-надолу и прочете с големи заглавни букви: „Падна Стамбол….” и сърцето на бай Ганя падна в ботушите му….” (Пак там, с. 179)

Новината е с ефект на ядрен взрив; бай Ганьо и компанията му са планирали да молят княза да не приема оставката на Ст. Стамболов и в тази връзка въздесъщият персонаж има готово писмо до държавния глава, чийто думи трябва непременно да бъдат цитирани, защото от 1895 г. до днес (2017 г.) те се повтарят при всяка смяна на политическата власт в България: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия – о! има ли думи! – най-гениален вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон. О tempora, o mores!

Не, Ваше Царско Височество! Ний още вярваме в здравий смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с човека, който е олицетворение на неговите стремления и идеали – на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално! Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества, които денонощно се стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй и да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака.

Ваше Царско Височество! Timeo Danaos et dona ferentes! Горната резолюция се прие от 11 000 най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество. Урраа!” (Пак там, с. 181).

И какво да се прави след като „гениалният вожд” вече не е на власт? Отговорът се оказва толкова лесен и успешен, че достойната, принципна, с установени убеждения и доказан морал личност се вцепенява и вторично самомаргинализира. Следва: „Сега трябва да го напишем наопаки” (Пак там, с. 182) – вече емпирично знаем, че това успешно и същевременно зловещо „наопаки” се повтаря и повтаря надисторически и надидеологически, т. е. историята и идеологията са напълно дискредитирани.

Трябва пак непременно да цитирам: „Как да го напишем?... Чакайте… Одобрявате ли така: „Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество.”

- Само отечество (к. а.) много просто излиза – заявява Бай Ганьо, - тури „нашето мило (к. а.) отечество”.

- И аз мисля, че без мило (к. а.) не чини – каза Бай Михал.

- Добре, турих мило (к. а.). По-нататък: „Петвековното робство е приятен сън в сравнение с грозния удар.” Сега… наопаки: „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин”. Съгласни ли сте?

- Да беше прибавил още: „Изчадие на пъкъла” – заявява Бай Ганьо. – ама нейсе, по-сетне.

- „…Който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия – о! има ли думи! – най-гениалният вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон”.

- Сега туй как да го обърнем?... Чакайте… ето как: „И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, Всемилостивейщий баща и татко, като приехте оставката на този – о! има ли думи! – най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон”. (Пак там, с. 182). И т. н., и т. н., докато писмото  придобива окончателен до следващата политическа смяна вид, т. е. до следващото „наопаки”, в опозиция с историята, историческата епоха, контекста и политическата конюнктура.

   Тук трябва задължително да анализирам спецификата на литературната форма, защото тя представя съществена част от сложността на изследваната тема. Читателят е въведен в хедонистично публично пространство и така развеселен до лекомисленост, да не кажа до ирационалност, не разбира, че остава на границата на друго, вътрешно пространство, в което функционират синхронно лингвистичен институт или редакция на престижна медия и таен клуб за политическа развала. Описаната сложност обяснява във висока степен неубедителността на критиката по темата, изразена в поредица едноизмерни тълкувания обикновено с идеологическа генеалогия, които така и не стигат до знанието и разбирането на корелацията „език-власт-корупция”.

Езикът ни говори, респ. определя във висока степен или по израза на М. Хайдегер той е господар, но властта преобръща установеното отношение, защото не може да има едновременно двама господари; в резултат езикът и властта взаимно се проникват, допълват и развиват и от това сношение се ражда протототалитарно единство, което отглежда и възпитава корумпиран и корумпиращ Левиатан. В контекста читателят не разбира, че неговата интерпретация е надхвърлена от значението на института – клуб и той губи или поне със сигурност замъглява идентичността си, защото „ние сме това, което разбираме да сме” (Хайдегер).

Семантиката на цитираните думи от наратива казва нещо пределно ясно: политическият господар си въобразява, че е всичко и така става зависим от употребата на езика. Групата с лидер бай Ганьо отлично разбира, че самозаблудата на Големеца осигурява блестяща възможност да му се представят за доверени хора като използват неограничените способности на езика, без да променят съзнанието си, което емпирично знае, че всеки Господар, дори този, който изглежда вечен, е временен. В релационния контекст се ражда разрешената, задължителната и охранявана корупция и грабеж.

Видно е, че описаното по-горе няма нищо общо с Хегеловата диалектическа обвързаност между „господаря” и „роба” (Хегел. Феноменология на духа. С. 1969), нито с марксистката класова доктрина, според която историческият конфликт между „капиталистите” („експлоатиращите”) и „работниците” („експлоатираните” ) ще се разреши   в бъдещото комунистическо общество, когато бъдат окончателно отстранени капиталистите: ние вече знаем от опита си, че Партията стана Господар по време на комунистическото управление в България в периода 1944 г (1947) – 1989 г. т. е. на практика се получи сближаване между Хегел и Спартак, чиито разбунтувани и освободили се роби повтарят делата на господарите, срещу които се изправят, като ги принуждават да се бият като гладиатори.


Гавраил Панчев: „Бай Ганю” е бунт на литературата срещу публичния политически език

В разказа „Бай Ганьо се върна от Европа” откриваме интенционален прагматизъм на съзнанието, чиято генеалогия е антимеритократична, конформистка  и компенсаторна, което сменя чрез езика „идеологията” си, защото поредният самозаблуден и авторитарен господар пада от власт, а новият е „по образ и подобие” на стария.

Политическата практика на Третата българска държава е фундирана от авторитаризъм и преврати: от Ал. Батенберг през Ст. Стамболов, цар Борис ІІІ, Т. Живков и така до „днес” (2017 г.), когато сме свидетели на републикански монархизъм и познатия от Г. Димитров и Т. Живков „култ към личността” на Големеца. Същата е в синхрон с постоянна смяна на идеологиите и настойчиво публично говорене за корупция и злоупотреба с власт.

А. Константинов е свидетел и неуспешен алтернативен участник в „детството” на описаната по-горе политическа реалност и отлично я познава поради високата си образованост и интелектуалност. Тези му способности са го довели до неоспоримата логика, че когато на Входа е заложена авторитарно-корумпирана политическа концепция, то на Изхода тя ще е приблизително същата, т. е. повторение вместо развитие, а повторението не е фарсово, както мисли К. Маркс, а престъпно според експликацията на З. Фройд. С това искам да кажа, че е напълно безсмислено да определяме Щастливеца, както като пророк, така и като създател на метафизично зло.

Най-силно и символно взривяват съзнанието му „превъплъщенията” (Б. Пенев) на революционерите от Априлското въстание от 1876 г. Ст. Стамболов и З. Стоянов. Апостолите от националната революция през 1876 г. не са на фронта по време на войната от 1877/78 г., а в тила на руската армия, чиито победи превръщат Русия не само в политически, но и в духовен господар, създател на опозицията”русофили-русофоби”, която трансформира националната българска идентичност, формирана през Възраждането, в митологична: и „днес” част от българите пребивават в полето на мита за Сизиф, другата – в мита за Прометей.

След 1878 г. двамата стават либерали, а З. Стоянов е сред първите седем основатели на масонството в България; след 1885 г. вече са консерватори, националисти, промонархисти и антидемократи: защитникът на тезата, че Априлското въстание от 1876 г. е продължение на идеологията на В. Левски  З. Стоянов („Записки по българските въстания”), пише след 1885 г., че Апостолът на свободата и Христо Ботев биха били щастливи, ако са „адютанти” на княза!

Нещо повече: те са русофоби и туркофили – Ст. Стамболов говори за „мирното съжителство” между турци и българи по време на 500 годишната османска власт; З. Стоянов определя „руския ботуш” като по-страшен от турските насилия,  а министър-председателят Ст. Стамболов на два пъти предлага на турския султан дуализъм между България и Османската империя, както свидетелства биографът на „Балканския Бисмарк”  Д. Маринов.  В описания контекст А. Константинов пише „Бай Ганю”, чиито текст определям като бунт на литературата срещу публичния политически език, който разрушава принципите на националния; шаблонизира, клишира и пародира идеологическите, правните и моралните ценности и норми, които са в основата на всяка меритократична и следователно просперираща нация.

А какво стана след 1944 г.? Политически преврат с последвала комунистическа революция с марксистка генеалогия, която утвърди диктатурата на пролетариата, последвана от монополната власт на Партията, а не държавата, както мисли А. Камю, за да се стигне до авторитарната власт на Вожда, акламиран като Спасител. Посочената революция унищожи хиляди човешки съдби и заграби огромни „капиталистически” активи с доктриналното основание, че капитализмът е иманентно експлоататорски.

Комунистите, които преди 1944 г. наброяват около 6-7 хидяди души, след 1947 г. нарастваха главоломно в синхрон с диктаторската власт на Партията и Вожда и в края на 1989 г. бяха около 1 милион души: голяма част от тях – според Г. Марков повечето от тях бяха номинални комунисти, заели местата на  идеалистите  загубили живота си по-рано ( Г. Марков. Задочни репортажи за България. С. 1990), - които до втръсване повтаряха конгресните речи и решения, но реално бяха в партията заради кариеристични и материални цели, т. е. корупцията беше партийна и според конституцията държавна политика. По същото време България беше определяна като „най-верен сателит” на СССР и Т. Живков на два пъти предложи страната в едно с държавата да стане 16-та република на Великия съюз.

През 1989 г. революционният комунизъм се срути по иманентни причини. И какво направиха описаните по-горе комунисти? За изключително кратко време – литературата би го свела до денонощие - се превърнаха в капиталисти, либерали, националисти, еволюционисти, еврофили, американофили, русофоби, вярващи в Бога и църквата след като половин век бяха категорични противници на всяка трансцендентност и накрая – масони. И отново са на власт: политическа, академична и медийна; те притежават основните финансови и материални активи на страната, а ненаказаната корупция раздира душата и тялото на нацията и прогонва меритократичната младост на българите.

Твърдя убедено, че българската политика не може да бъде ефективно разбрана само с езика на политологията т. е. политическата философия трябва да се корелира с металингвистиката, напр. с „Едип цар” и „Бай Ганю. Невероятни….”

По описания епистемичен и методологически път можем да създадем нов език, т. е. алтернатива на корумпираната авторитарност. Убеден съм, че същата трябва да бъде съставена от ценностните „дела” на Иваница Граматиков, които са в остра опозиция с инструментализирания език на бай Ганьо – задължително трябва да кажа, че познавателният  провал на критиката по темата се намира в написаните хиляди текстове за бай Ганьо и само няколко за Иваница Граматиков, като от тях само един – два заслужават специално внимание, т. е. критиката е важна част от описания по-горе кръгов омагьосан свят – и демократично – меритократичната политическа теория на В. Левски. Завършвам с не по-малка убеденост: ако не го направим, Корупцията ще си построи Империя в републиката!

Снимка на бай Ганьо: pozitiven.com;