Гавраил Панчев: Философия и металингвистика на корупцията (1 част)

Корупция, политически институции и колективно съзнание

Ироничният френски израз „Колко хубава беше републиката, по време на Империята!” може да бъде парафразиран с цел познавателна ефективност в България в следната форма: Колко хубава беше корупцията, когато постоянно се говореше срещу нея! В страната темата „Корупция” е обвивана непрестанно с политическо и медийно говорене от много години насам, без никакви правни и морални последици. Тук се отваря широко дискусионно поле, центрирано  от отношението „език-мислене-съзнание”, чието епистемично значение е съществено, защото:1. ако Езикът е Бог (Дж. Стайнър твърди, че ние сме загубили Словото на Бог; вероятно оттук произлиза теорията, че Езикът е заел по-късно мястото на Създателя), т. е. създава, респ. разрушава, то при дълголетното публично говорене срещу корупцията, от нея не би имало и следа; вместо това редица социологически проучвания на престижни организации показват, че тя не само не намалява, а, напротив, расте – напоследък дори се говори открито, че тя е държавна политика; оттук либералния плурализъм деградира до релативизъм, логорея и откровено дърдорене или по друг начин „Езикът дупка не прави!”, както се изразява литературният персонаж, за когото ще стане дума по-долу, и 2. възможно ли е обаче друг, субстанциален, утвърден, некомуникативен и антиинтерпретационен език да създава развалата? „Днес” (2017 г.) можем да обобщим казаното по-горе по следния начин: стана пределно ясно, че описаното публично политическо и медийно говорене срещу корупцията е реторика, демагогия и пропаганда, които в релация с олигархията конструираха убеждението, че е важна метафизиката на корупцията, а не нейната употреба и факторите, които я пораждат. Време е да се опитаме да си отговорим същински на фундаменталния въпрос „Можем ли реално да се справим с корупцията, а това означава да я опознаем и разберем и едва след това санкционираме?”

* * *

Р. Арон е дълбоко убеден, че когато се анализира корупцията с цел разбиране, трябва да се започва с политическия фундамент. Силно впечатляващо е, че той определя всички политически режими като олигархии с уточнението, че конституционно-плуралистичните от тях все пак се опитват да ограничат олигархичното като овластяват постепенно гражданите. В случая нас ни интересуват точно тези политически системи, защото Конституцията от 1991 г. утвърди в България плуралистична политическа форма на управление.

Р. Арон пише: „Конституционно-плуралистичните режими, които се наричат обикновено демократически, не могат да не разочароват, едновременно защото са прозаични и защото висшите им качества са отрицателни. Прозаични, тъй като по начало в тях има широко място за несъвършенствата на човешката природа; те приемат, че властта произлиза от състезанието между групите и идеите: стремят се да ограничат властта, убедени, че хората злоупотребяват с властта, която имат.

Тези режими притежават също добродетели, ако ще само спазването на конституционността, на индивидуалните свободи, но може би техните най-висши качества са отрицателни. Съзнаваме го напълно само когато загубим въздействието им. Тези режими пречат на това, на което другите не пречат. После един режим, който толерира постоянния конфликт между идеите, интересите, групите и личностите, не може да не отразява характера на хората, благодарение на които съществува”. (Р. Арон. Демокрация и тоталитаризъм. С., 1993, с. 97).

Авторът продължава: „Има конституцинно-плуралистични режими, които са корумпирани, защото не са още (к. а.) пуснали дълбоки корени в обществото, а има други, които са корумпирани от времето, от изхабяването, и които вече (к. а.) не функционират. Конституционно-плуралистичните режими могат да се корумпират поради прекомерна олигархия или прекалена демагогия. В първия случай те ще са корумпирани, защото едно малцинство манипулира институциите и им пречи да осъществят идеята, която е в тях – тази за управление на гражданите.

Напротив, вторият вид корупция ще се появи, когато олигархията е, така да се каже, твърде безлична, когато отделните групи стигат до край в своите искания и когато вече няма власт, способна да запази общия интерес”. (Пак там, с. 98). Разбиранията на Р. Арон са в остра опозиция с политическата теория, според която институциите, а не религията или културата, са в основата на просперитета на нациите. (Д. Аджемоглу, Дж. А. Робинсън. Защо нациите се провалят…, С., 2013).

Трябва задължително да добавя, че в периода 1991–2017 г. в България бе изградена цялостна институционална среда по европейски образец, в това число множество държавни органи, които са създадени, за да противодействат, респ. наказват корупцията, но въпреки това държавата официално е обявена за една от най-корумпираните в ЕС.



Р. Арон: Корупцията може да се намира или в политическите институции, или в колективното съзнание

Кои са основните причини за корупцията? Впрочем, съобразно тях, тя е различна по вид. Р. Арон отговаря: „Тя (корупцията, б. м.) може да се намира или в политическите институции в тесния смисъл на думата, или в колективното съзнание, или най-сетне в социалната база. Корупцията на политическите институции се появява когато партийната система не отговаря на различните групи по интереси или когато функционирането на партийната система е такова, че от съперничеството не произлиза никаква стабилна власт.” (Р. Арон. Цит. Съч. с. 98)

Тук авторът греши: специфична корупция възниква, когато партийната система отговаря напълно на различните групи по интереси, например в България има близо 1 млн. държавни служители, които гласуват за партията, която гарантира, че няма да извърши административна реформа и по този начин политическото в демократичната си форма се трансформира в тоталитарно, познато в България като член 1-ви от т. нар. „Живковска” конституция, според който Партията е Държавата. (Убеден съм, че има познавателна стойност в критиката на Троцки срещу демократическия централизъм на Ленин; Троцки е разбирал отлично, че посочената идея на Вожда ще се развие в следната логика: партията ще заеме мястото на пролетариата, после ЦК – на партията и накрая генералният секретар – на ЦК и така в името на пролетариата ще се стигне до абсолютната власт на един човек.

Описаната логика служи на Р. Арон в защита на тезата, че т. нар. „народна демокрация” при комунистическата власт ще се изроди до олигархия, но същата съдържа и други познавателни аспекти, напр. Н. Бердяев и Г. Марков са убедени, че т. нар. „култ към личността” по времето на комунизма възниква от религиозния характер на марксистката доктрина; Р. Арон доказва, че същият възниква от демократическия централизъм на Ленин, от което не следва, че генералният секретар на Партията не е сакрализиран, напротив но все пак става дума за вторично освещаване.

В български контекст и съобразно темата „Корупция” е важно да се знае, че в полето на конституционно-плуралистичен режим държавата и партията са силно централизирани и това допълнително обяснява специфичната корупция, за която говорих по-горе.)   

Р. Арон продължава: „Вторият вид корупция е тази на общественото съзнание. Монтескьо би казал, корупцията на принципа (к. а.)”. (Пак там, с. 98) Точно тук е мястото непременно да кажа, че колективното съзнание е винаги специфично, т.е. общата корупция като резултат от конституционно-плуралистичните режими по неизбежност влиза в релация с особеностите на колективното съзнание и това може да направи развалата, както много трудна за познание и разбиране, така и за предотвратяване.

Какъв е принципът на българското колективно съзнание? Вече 120  години малцината автентични интелектуалци в България търсят основно отговора на въпроса в отношението „само записа – създаде”, конструирано от „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от А. Константинов.

Епистемичните резултати от многогодишната критика по темата най-ярко са представени от хипотезите на Б. Цонев и М. Ралчев: първият автор твърди, че текстът на А. Константинов е само записана, т. е. вторична литературна форма, съставена от устни разкази, които идват от колективното съзнание, респ. памет на народа (Б. Цонев. Предговор към А. Константинов.

Съчинения, кн. ІІ, 1903); Вторият автор е убеден, че А. Константинов създава езика, т. е. съзнанието („Езикът е преди мисълта”, Лиотар) на бай Ганю и така причинява едва ли не метафизично зло на българското колективно съзнание.(М. Ралчев. Истинският бай Ганю. Увод в изучаването на Алеко Константинов. С., 1943) Голяма част от другите критици по темата следва да бъдат четени при излишък на време, а академичните след 1989 г. изискват и здрави нерви, поради очевидното плагиатство и фалшиво усложнение на хипотезите на Б. Цонев и М. Ралчев, зад които се смеят ехидно и конформистки поредното звание и увеличаване на пенсията.

Защо текстът на А. Константинов тревожи до драматизъм чувствителните мислители на България? Мисля, че отговорът на въпроса в отношение с темата „Корупция” се намира в разказа „Бай Ганю се върна от Европа”: заглавието е метафорично и с надисторически и надидеологически статут и смисъл.

Налага се да си припомним наратива. Логично е да започнем с описанието на завърналия се от Европа бай Ганьо: „Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това, сега има и по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз……. като нищо”.(А. Константинов. Събрани съчинения в четири тома. 1 том. С. 1980, с. 176.)

Компанията, която посреща персонажа, съставена от лоялни дегенерати, влиза в кръчмата, за да научи от лидера си тактиката му за сближаване с политическата власт. Бай Ганьо отлично разбира, че князът е номинална власт („Бог високо, цар далеко”), а реалната се държи от „големеца”, който „тука е всичко….; замажеш ли му очите – тръгни по бели гащи”. (Пак там, с. 177) Властта е съществено важна, защото може успешно да прикрие грабежите и корупцията – К. Маркс говори за законите, които са писани в полза на капитала, респ. капиталистите, а В. Хавел настоява да се изследва задълбочено „алибито на закона” - : водениците на бай Ганьо са от „руско време”, бай Михал пък „обра говедата по турските села” и т. н.

Снимки:  02elf.net; elvuelodelalechuza.com;