Гавраил Панчев: Левиатан и неговите слуги (2 част)

Мегадържава или децентрализация

  Чувам критиката: Конституцията от 1991 г. утвърждава принципа на Монтескьо за разделението на властите, т. е. описаният етатистки манталитет постепенно ще се промени. Разбират ли нововъзникналите привърженици на еволюционната теория, че същата е алгоритъм и адаптация?

Оттук и следващият въпрос: Защо гласуващите след 1991 г. български граждани избират вече тридесет години политици с комунистическа генеалогия, етатистка идеология и непроменима практическа защита на мегадържавата?

А другите, негласуващите….. Умберто Еко съветваше да не се занимаваме с тях, защото са се самоизключили – стига с тия фройдистки глупости, че мълчанието нещо говори!

   Българите са живели в местни – тук се отваря темата за отношението между локалното и универсалното в човека, - децентрализирани политически отношения, но почти са ги изтрили от съзнанието си поради дългата и прекомерна практическа употреба на мегадържавата. Следователно припомнянето им няма да даде сериозен резултат. Но кой знае, може пък историята да свърши някаква работа?

В периода 1352–1402 г. Османската империя се разширява със завладяването на Балканите, които по това време са разделени на 40 държави, държавици, полуавтономни или автономни политически и квазиполитически структури. След неизбежните за военни събития от подобен характер насилия, жестокости и разрушения, които нанасят психически и физически травми с дълготраен ефект, България е деструктурирана институционално:

унищожена е държавата, а това означава и нацията, респ. националния език. Свещеният старобългарски, корелиран с християнската религия и преведените богослужебни книги, е маргинализиран, Патриаршията има същата съдба и християнизираните българи преминават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Започва дългото летоброене на Османската власт.

През втората половина на ХV век в Османската империя е създадена и утвърдена системата на религиозните общини в съгласие с политическата концепция на предишните османски владетели за „частична толерантност” към немюсюлманите, които имат богооткровени книги като юдеи, християни и други „хора на писанието”.

Признати са три такива общини: гръко-православна, армено-грегорианска и юдейска. „Ръководствата на общините имат не само духовна, но притежават и гражданска власт над своите единоверци по религиозните закони на конкретната община (брак, развод, имуществени и битови спорове и др.), както и при събирането на различни натурални и парични задължения към държавата и към самата община.” (Ахмед Садулов. История на Османската империя. С., 2000)

В началото на ХІХ в. Османската империя започва постепенно да се децентрализира. Процесът на реформи, известен като „епоха на Танзимата” - определен като „долна граница” – стартира с провъзгласяването на Гюлханския Хатишериф (3.11.1839 г.), чиито основен принцип „равенство на всички поданици” е задълбочен в Хатихумаюна през 1856 г.

Всичко това повишава значително ролята на общините: „През епохата на Възраждането сред най-важните форми на обществена организация на българите са общините. Те се развиват и укрепват чувствително в периода на Танзимата, когато са утвърдени и разширени дадените им ab antiquo духовни привилегии.



Сградата на първото българско класно училище, отворено през 1846 г. в Копривщица

Особено важен в това отношение е Хатихумаюна от 1856 г. Освен църковно – религиозни и административни, общините стават и национални институции. Редица фактори обуславят конкретния им облик и специфика в различните райони, но по отношение на организацията и функциите съществува сходство.

Те са натоварени с разнообразни задачи: строителство и поддръжка на манастири, църкви, училища (същите се управляват от училищни настоятелства – така се управлява днес образованието във федералната държава САЩ, (б. м.), болници, събиране на данъци, правораздаване, въпроси от социално битов характер, покупко-продажби и т. н.” (Милена Тафрова. Танзиматът, вилаетската реформа и българите. С. 2010)

Важно е да се знае, че в полето на революционната идеология съществува опозиция между политическите възгледи на Васил Левски, според които бъдеща България трябва да бъде демократична и меритократична република и тези на Христо Ботев, които постулират  общините като фундамент на предстоящата ни обществена организация. Казаното за Ботев следва да се анализира прецизно, защото съществува тезата на Захари Стоянов, че поетът-революционер е комунист (Захари Стоянов. Христо Ботйов в: Захари Стоянов. Съчинения в три тома. Т. втори . С. 1983).

Въпросът е съществен, тъй като ние познаваме идеологията на марксистите, които постулират отмирането на държавата, отричайки нейната трансценденталност, но същите практически  конструираха мегадържава в България, чиято диктаторска политика унищожи напълно хоризонталната роля на общините.

Въобще мисленето отдолу-нагоре и се опита да създаде човека на универсалното – последната идея претърпя пълен крах, защото универсалното се превърна в конформистко под могъщото влияние на свръхдържавата. Платон с неговата теория за Идеалната  и несъвършената земна държава вероятно би се възхитил от направеното от комунистите.

Съвременното разбиране на Насим Талеб за децентрализацията не само задълбочава дискусията, но и отваря възможността за активиране на съзнанието ни за фундаменталното значение на обсъжданата тема.

Защото човешкото съзнание е „специфична форма на съзнание, което създава модел на света и след това го симулира във времето, като преценява миналото, за да предскаже бъдещето. Това изисква преглед и преценяване на множество обратни връзки за вземане на решение за постигане на една или друга цел (к. а.)”. (Мичио Каку. Бъдещето на ума, 2014, с. 70)

Насим Талеб пише: „Децентрализацията е основана на простата идея, че е по-лесно да се вършат глупости на макрониво, отколкото на микрониво.

Децентрализацията намалява големите структурни асиметрии (к. а.)….

В този смисъл децентрализацията и фрагментацията, освен че стабилизира системата, подобрява и връзката на хората с техния труд….

Това е основната причина да защитавам политически системи, които започват от общините и продължават нагоре (иронично, но това е и Швейцария, онези „швейцарци”), отколкото обратното, което се е провалило при по-големите държави….

В този смисъл американският федерализъм е идеалната система”. (Насим Талеб. Цит. съч. с. 30, с. 63, с. 86 и с. 87; и в други свои книги авторът излага сериозни аргументи в подкрепа на децентрализацията и обръща специално внимание на Швейцария: виж Черният лебед. С. 2011, и Надхитрени от случайността. С. 2012)