Гавраил Панчев: Маси, теодицея и демокрация (1 част)

 Гавраил  Панчев за индивида, тълпите и вождовете 

   Живеем в „ерата на тълпите” и вождовете (С. Московичи. Ерата на тълпите. С. 2007), ускорена от „бунта на елитите”, които от активни субекти  в аксиологическото поле на демократичното се превърнаха в автори и разпространители заедно с партиите – маси на конформизма „отгоре”, катализиращ упадъка на демокрацията (К. Лаш. Бунтът на елитите и предателството към демокрацията. С. 1997; П. Кенън. Залезът на демокрацията. С. 1995), наченат от „бунта на масите” (Х. О-и- Гасет. Бунтът на масите. С. 1938), чиито действия са детерминирани от дълбок консерватизъм и мощен традиционализъм – масите се опитват да съградят отново това, което преди са разрушили – и усилен от харизматичните водачи, чието сходство с тълпите кулминира в авторитаризъм.

В обвързаност с горното теодицеята се завръща. (Десекуларизацията на света. С. 2004) Това означава контрареволюция срещу „епохата на интерпретациите” и възкресяването на истината в нейния метафизичен статут. Т. е. връщане в света преди Фр. Ницше, защото германският философ прозря през ХІХ в., че не толкова смъртта на Бога, колкото края на истината – фанатиците отъждествяват двете категории – е началото на епохата на преводите, т. е. на свободната личност въобще, позиция, която разширява просвещенския идеал на И. Кант, според когото само образованието може да създаде такава личност.

Метафизика, защото истината не може да бъде дефинирана (Дж. Стайнър. След Вавилон. С. 2014), т. е. тя може да бъде само владяна и налагана, а това означава политическа диктатура с квазирелигиозен характер, изопачена форма на теокрацията, теодицея и държавен образователен канон, структуриран от „свещени” текстове и институционално определени „тълкуватели”, въобще познатата от далечното еврейско минало екзегеза. (В. Изер. Обхватът на интерпретацията. С. 2004)

Живеем в ера, чието време сякаш се страхува да погледне по-нататък, пространството е напукано от две антропологии и това създава печален епистемичен парадокс: от една страна, хуманитаристиката се намира на ръба пред бездната и въпреки или може би заради това подскача хедонистично в отдавна клишираните естетически форми, оказали се напълно неспособни да променят и хуманизират човека, от друга, биологията и генетиката, осъзнали фиаското на хуманитаристиката се опитват да изпреварят информационните технологии в създаването на нова антропология, т. е. реален, а не идеологически, символичен или утопичен човек, помитан досега от усложнената и усложнявана безскрупулна политическа доктрина на Н. Макиавели (Н. Макиавели. Избрани съчинения. С. 1985), принудила  Гьоте да каже: „политическата песен е една гадна песен” (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги. С. 2013, с. 201) и дори теоретикът на „волята за власт” Фр. Ницше да изрече болезнените, антиеволюционни и антиреволюционни думи – „политиката е мръсна работа”. (Фр. Ницше. Воля за власт. Кн. първа-четвърта. С. 1995)

А може би все още съществува възможността да се построи спасителен мост над бездната?...

*   *   *   *

През ХІХ век Г. льо Бон, аутсайдер (С. Московичи. Цит. съч. с. 74) и създател на психологията на масите, не само прозря „ерата на тълпите”, т. е. мощта на ирационалното и безкритично действие, което „прави” историята, но и предупреди, че сходимостта между масите и харизматичните водачи е реалната опасност за демокрацията, която той избира пред диктатурата или, по израза на С. Московичи, „предпочитам тревогите на демокрацията пред спокойствието на диктатурата”.

Темата за тълпите и харизматичните вождове, въпреки убедителните философски и научни изследвания на Г. льо Бон, Г. Тард, З. Фройд, Х. О-и-Гасет, Е. Канети и С. Московичи,  е маргинализирана и съответно публично подценявана в Западна Европа, но „скрито” нейната методология и познавателни открития се използват повсеместно от политици, политолози, социолози и медийни експерти, т. е. говорим за мащабно плагиатство или, ако предпочитате, в стилистиката на психологията на тълпите, за имитация, която си мие всяка сутрин старателно лицето с надеждата, че „отдолу” най-после ще се появи лика на инвенцията, въобще специфичен палимпсест.

Описаната двойнственост е особено опасна, защото „по пладне” привидно защитава демократичните ценности и процедури, но „вечер” тайно ги руши, т. е. изброените по-горе са „интимните неприятели” на демокрацията, а не както мисли Цв. Тодоров, полемизирайки с различните форми на либерализма от позицията на хуманната „фамилия” (идеология). (Цв. Тодоров. Интимните неприятели на демокрацията. С. 2013)

В България темата за тълпите и вождовете е табуирана: това е най-дълбоката тайна на т. нар. „преход”, наричан още „нежна” революция, от революционен комунизъм към демокрация. Ясно е, дискусията по темата е много закъсняла, но все още има някаква възможност да осветим скритата употреба от страна на политиците и техните съветници на знанията, плагиатствани от психология на тълпите, но най-вече да се опитаме да разберем „природата” на установения през последните години в страната авторитаризъм.

Намираме се в методологически парадокс, защото на Входа трябва да разрушим посочената тайна, а това е точно обратното на изискването на Н. Винер, което налага в началото да се постави концепция със съзнанието, че  до Изхода тя непременно ще претърпи неизбежни промени, но важното е да запази, респ. осъществи  стратегическата си цел. Това означава да представим основните идеи на психологията на тълпите.    

С. Московичи: Когато масите играят основна роля, индивидът загубва причината за своето съществуване

В началото – дефиницията: „Тълпата, масата – това е разкъсалото синджира си обществено животно. Забраните на морала биват пометени заедно с дисциплината на разума, а социалните йерархии отслабват хватката си. Различията между отделните човешки типове биват заличени и хората екстериоризират често пъти в насилствено действие своите мечти и своите страсти – от най-жестоките до най-героичните, от безумието до мъченичеството. Струпване на хора в състояние на брожение, непрестанно гъмжило – ето какво представлява тълпата. Но тя е и неукротима и сляпа сила, която може да преодолява всички пречки, да мести планини или да унищожава творението на вековете.” (С. Московичи. Ерата на тълпите. С. 2007, с. 13)

Масите са естествени, изкуствени (организирани) и публика.

Психологията на тълпите представя различна експликация на следните отдавна изучавани и дискутирани, но останали в различна степен неубедително обяснени, респ. неразрешени отношения:

1. Индивид – група (колектив, партия, общество, народ и нация)

Според психологията на масите, когато е сам индивидът говори, респ. действа в съответствие с рационалния си Аз, но когато е в група, той се оказва подвластен на подсъзнателното , т. е. колективна памет, съхранена през времето благодарение на преноса на вярвания, митове и символи осъществен от езика – „колективно несъзнаваното”  (К. Г. Юнг) е нещо различно -  и губи разумните си, етични и т. н. норми като се подчинява на общите чувства или, казано пределно ясно, той говори и прави неща, които не би сторил, ако е сам. Това означава, че индивидуалната психология и въобще хуманитаристиката изградена върху  принципа на индивидуацията ни дава само „половината” от знанието; оттук разговорът, респ. интервюто със самостоятелен, отделен човек ни оставя по средата на пътя на познанието.

И още. Т. Момчилова-Михайлова постулира всеобхватност, универсалност на релацията „език – знание – мислене”: „Именно знанието осигурява „липсващото звено” в представите за връзката между мисленето (като процес) и езика (като вербализационно средство). Отношението е: ЗНАНИЕТО (к.а.) представлява основа (общ психофизиологически стратум), както за езика, така и за мисловните процеси. МИСЛЕНЕТО и ЕЗИКЪТ (к.а.) са две различни синергитично действащи организационни форми на знанието: за първата – обикновен, за втората – единствен начин на функциониране.” (Т. Момчилова-Михайлова. Езикът се изменя (от долу нагоре), не се подменя (от горе надолу) в: Езикът на тоталитарното и посттоталитарното общество. С. 1996, с. 63)

Психологията на тълпите остро възразява срещу подобна позиция с аргумента, че посоченото отношение е адекватно само за научното съзнание, но не и за политическото, респ. историческото, чиято ирационалност е предизвикана от релацията „образ – внушение – действие”.

В контекста дискусиите за последиците от въстанията (революциите и войните), които от рационална (научна) гледна точка са обречени, са изключително сложни, защото: от една страна, въстанията и т. н. са ирационални, т. е. неподвластни на диалога, комуникацията и консенсуса и следователно те не могат да предвидят множеството последици или поне могат да го направят редуцирано, а това означава до фикс-идеята на водача; в контекста Цв. Тодоров защитава хипотезата, че героизмът е функция от надвремевия наратив за юнаците (Цв. Тодоров. На предела. С.1994); вероятно в същото дискусионно поле Е. Касирер предвижда „властта на митичната мисъл”;

  от друга, определени политически или корпоративни структури са в състояние по рационален начин да внушат, респ. възбудят ирационалното в харизматичния вожд и той да поведе масите – те не могат да се управляват сами и поради това иманентно са свързани с вожда – към чужди цели, които им изглеждат собствени, но не са!; и от трета, революционната идеология – важно е да се знае, че френската радикалност от 1789 г. създава и употребява за деструктивни политически цели масите – винаги засилва централизацията и мощта на държавата (А. Камю. Разбунтуваният човек. С. 1997 г.), вертикализира съзнанието на жителите в нейните граници и така трансформира класите в тълпа:

„Под условното наименование „тоталитарен език” тук … ще имаме предвид преди всичко езика на официалните послания на управляващите към „тълпата” (експониран в максимално чист вид чрез медиите и държавните документи)….”(Т. Шамрай. Тоталитаризъм, посттоталитаризъм и лингвистична проблематика. в: Езикът на тоталитарното…. с. 7) От описаната метаморфоза следва изключително важен проблем, останал напълно непознат за цитираната авторка и за множеството рационални изследователи, които следват неотклонно класическите обяснителни модели: става дума за откъсването на масите от реалността или, по израза на С. Московичи, „странното безразличие” към нея, а може и с думите на Г. Лайбниц „сляпа или символична мисъл”.

И накрая на тази част – драматично обяснение.  С. Московичи настоява: когато в дадена култура масите играят основна роля, „индивидът загубва причината за своето съществуване, както и своето самосъзнание: оказва се чужд сред останалите индивиди, с които поддържа само механични и неперсонални отношения. Оттук и несигурността, и смътната тревога у всеки човек, който се чувства като играчка в ръцете на враждебни и непознати нему сили. Оттук и причината да се търси идеал или вяра, оттук и неговата нужда от модел, с чиято помощ може да възстанови целостта, към която се стреми (к. м.)”. (С. Московичи. Цит. съч. с. 13) Възможно ли е тук да се намира основанието за утопията? (следва продължение)

Снимки: bnr.bg; psychologynow.gr;