Гавраил Панчев: Българският авторитаризъм

Гавраил Панчев за българското политическо и културно съзнание

   Политическият модел на Третата българска държава е съставен от преврати, идеологически трансформации и основно от авторитаризъм: от Ал. Батенберг през Ст. Стамболов, цар Борис ІІІ, Т. Живков до „днес” (2017 г.), когато ставаме свидетели на републикански монархизъм. Ето защо темата за българския авторитаризъм е съществена, както сама по себе си, но специално в релация с все неосъществената демократично-меритократична политическа теория на В. Левски, която все повече придобива утопичен статут.

Безспорно политиката и културата са в корелация: проницателният политически философ Р. Арон обяснява аргументирано взаимообвързаността  между политическите режими (диктаторски и конституционно-плуралистични) и колективното съзнание и „пътищата”, по които отношението може да създаде авторитарност и олигархичност. (Р. Арон. Демокрация и тоталитаризъм, С. 1993).

За другия релат от отношението трябва категорично да кажа: културата не е хомогенна, а кръстосана (Цв. Тодоров. Страхът от варварите. С. 2009); същото важи както за обществото, което е съставено от групи с различна философия и отношение към промяната (Д. Бел. Културните противоречия на капитализма. С. 1994), така и за човека, определен сполучливо от Монтен като „мелез”.  Това обаче не означава, че не съществуват теории и доктрини, които стимулират опитите за конструиране на хомогенно общество, респ. Нация. Е. Дюркем, Хегел, К. Маркс, респ. революционният  комунизъм, националсоциализмът, фашизмът и митологичният национализъм са ярки доказателства за легитимността и истинността на твърдението.

През последните десетилетия опитите продължават в усложнени форми, но интерпретацията за културата като структурно единство остава непроменена. (О. Шпенглер. Залезът на Европа, С. 1994 и С. Хънтингтън. Сблъсъкът на цивилизациите, С. 1999”); напоследък се наблюдава конвергенция между религиозната концепция на Е. Дюркем и разбирането на С. Хънтингтън за културата като детерминант, представена в острата опозиция „християнство – ислям”.

Българското политическо и културно съзнание е доминирано от Меганаративите, познати под различни форми: Мегаполитически проекти (Държава на три морета; Партия – Държава и Централизирана държава); Големи теми, респ. сюжети (Хайдути, Юнаци, Герои, Революционери, респ. Въстания и Революции, описвани като онтологически и субстанциални категории); реторика на Големите думи („Златни гори”, „Земен рай”, „Светло бъдеще”, „Всеобщо финансово забогатяване”) и на масово ниво, обсебеност от Големия заговор, която се корелира с иманентната потребност на тълпите да вярват във Вожда. (С. Московичи. Ерата на тълпите, 2007). Поради постоянната си употреба и масовото одобрение Меганаративите кулминират в Метаразкази и това усилва стремежите към хомогенност и авторитарност. Убеден съм, че в описания контекст се намира важна част от експликацията на българския авторитаризъм.

Ето и емпиричните доказателства. През 1879 г. е конституирана централизираната държава, легитимна и „днес”; същата е преутвърдена от четирите български конституции, гласувани от различни и „различни” идеологически мнозинства. От тогава до „днес” темата за децентрализацията на държавата е реторична корелация между демагогия и фалшив, дори кичообразен европеизъм и американизъм.

Като следствие от описаната етатистка структура българските партии са силно централизирани и традиционно вождистки, т. е. идентификацията не е през идеологията, а през личността на лидера - генеалогията започва след 1879 г., когато членовете на партиите са наричани „стамболовисти”, „цанковисти”, „каравелисти”, „радослависти” и т. н. и продължава и до „днес”, когато практически е доказано, че лидерът е тъждествен на партията.

В същия контекст е създадена и опозицията „столица – провинция”, оценявана по принцип от М. Елиаде като „примитивна”. (М. Елиаде. Митът за вечното завръщане. С. 1994). Българската столица е практически осъществена хипербола: от „турска паланка, каквато беше София при освобождението на България” (Г. Каназирски – Верин. София преди 50 години. С. 1992, с. 15) до политически, властови, финансов, научен, образователен, медиен и културен център; въобще Мега град, който създава впечатлението, че „поглъща” България (преди 1878 г. селището наброява 7-8 хиляди души, а „днес” те са около 2 – 2.5 милиона души при общо население в страната около 7 милиона души.) В дълбочина: патриархалният  семеен модел на „кореняците” софиянци (Пак там, с. 17) кулминира във властови и културен авторитет с интенция към детерминант при номинален космополитизъм. 

Описаният политико-етатистки и партиен и културно-пространствен модел вертикализира българското колективно съзнание, което „естествено” търси и намира Вожда в Столицата; така хоризонталното съзнание, личностната и локалната идентичност са анихилирани, а това унищожава интересите и талантите на хората „долу” или ги трансформира в конформистко служене на Големците от „Горе”.

Този модел на Третата българска държава е в остра опозиция с политико-административната и културна реалност през Възраждането, станало възможно благодарение на процеса на децентрализация на Османската държава, познат като „епоха на Танзимата” и на политическата и културна активност на българите.

  Началото на процеса е през втората половина на ХV в., когато в Османската империя е създадена и утвърдена системата на религиозните общини в съгласие с политическата концепция на предишните османски владетели за „частична толерантност” към немюсюлманите, които имат богооткровени книги като юдеи, християни и други „хора на писанието”. Признати са три такива общини: гръко-православна, армено-грегорианска и юдейска. „Ръководствата на общините имат не само духовна, но притежават и гражданска власт над своите единоверци по религиозните закони на конкретната община (брак, развод, имуществени и битови спорове и др.), както и при събирането на различни натурални и парични задължения към държавата и към самата община.” (А. Садулов. История на Османската империя. С., 2000)



Гавраил Панчев: Моделът на Третата българска държава е в остра опозиция с политико-административната и културна реалност през Възраждането

По времето на Танзимата  общините повишават значително своята роля: „През епохата на Възраждането сред най-важните форми на обществена организация на българите са общините. Те се развиват и укрепват чувствително в периода на Танзимата, когато са утвърдени и разширени дадените им ab antiquo духовни привилегии. Особено важен в това отношение е Хатихумаюна от 1856 г. Освен църковно-религиозни и административни, общините стават и национални институции. Редица фактори обуславят конкретния им облик и специфика в различните райони, но по отношение на организацията и функциите съществува сходство. Те са натоварени с разнообразни задачи: строителство и поддръжка на манастири, църкви, училища, болници, събиране на данъци, правораздаване, въпроси от социално-битов характер, покупко-продажби и т. н.

Изпълнението на тези задачи е свързано с непрекъснат контакт с официалната власт и нейните представители по места, което отрежда на общините ролята на посредник между българското население и органите на управление. Можем да допуснем, че след създаването на смесените съвети, този контакт се осъществява посредством българите включени в структурата на местната власт”. (М. Тафрова. Танзиматът, вилаетската реформа и българите. С. 2010). По това време се провеждат избори за кметове и общински съвети, основани върху консервативни ценности. Участвалите във властта българи натрупват сериозен политически и административен опит. По-късно те участват в изграждането на Третата българска държава, но постепенно биват маргинализирани.

Как е в Западна Европа? В продължение на много векове след разпада на Римската  империя политическите единици там са малки и с „децентрализирана власт, упражнявана чрез малки кралства и княжества, феодални кланове в планините и градски конфедерации в равнините, поради което политическата карта на Европа, в който и да е момент след падането на Рим, прилича на съшита от кръпки завивка. Формата на фигурите по нея се променят от век на век, но завивката нито за миг не придобива един цвят, обозначаващ съществуването на една единствена държава.” (П. Кенеди. Възход и падение на великите сили. Том І. С. 1997, с. 45). Обобщено: децентрализацията е в основата на превръщането на Западна Европа, „днес” ЕС, в мощен политически, икономически, научен и културен фактор в света.

Важно е да добавя, че посочената децентрализация спомага за създаването на епистемична методология и естетическа култура, основани на „светостта на Малкото”. Например: Жан-Батист дьо Ла Сал написа преди доста време: „Мистиката на всекидневието се свързва с дисциплината на най-древното. Колко опасно е да се пренебрегват малките неща. За една душа като моята, която не е склонна към големи дела, е твърде утешително да мисли, че верността към малките неща може неусетно да ни издигне до най-висша святост: защото малките неща правят големите”.

През ХХ век М. Фуко обобщи: „Внимателното наблюдение на детайлите и съпътстващото го политическо осъзнаване на ролята на тези малки неща за контрола и използването на хората се задълбочават през класическата епоха, като водят със себе си цялото множество от техники, цял корпус от похвати, от знания, от описания, рецепти и сведения. И вероятно от тези дреболии се е родил човекът на модерния хуманизъм.”

И два примера от литературата: П. Верлен пише в програмното си стихотворение  „Поетическото изкуство”:

 

И М. Еме с неговата темпорална поетика, чийто основен принцип е блестящо пресъздаден в романа на П. Гимар „Нещата от живота”: „... и ми се струва, че времето догонва себе си и цялото ми приключение е включено в една единствена секунда, еластична и чудовищно разтегната, но която толкова се свива, че вече наистина е само секунда.” В описания контекст саркастичният роман на О. дьо Балзак „Търсене на абсолютното” има специално символно и познавателно място.

В контекста на настоящата статия специално епистемично внимание заслужава прозрението на Жан-Франсоа Лиотар, свързано с „мисленето, което съпътства метафизиката в нейния упадък”, може да процедира единствено посредством „микрологии”.

Микрологията не е превърната в трохи метафизика, както картината на Нюман не е огризка от платно на Дьолакроа. Микрологията записва окурентността на една мисъл като немисленото, което остава да бъде мислено в заника на великата философска мисъл.”  (Ж.-Фр. Лиотар, Нечовешкото, С. 1999, с. 104).

Познавателната цел на моя текст е да изведе Малкото от съпътстващата упадъка на Голямото позиция и да се опита да създаде семантично поле за плодотворен разговор между меганаративите и „микрологиите”, защото корелацията „авторитаризъм – хомогенност” отнема на българските граждани демократичното и меритократичното им бъдеще, тъй като иманентната й логика завършва с категорията Господар, вътрешен и външен, наричан евфемистично Освободител.