Габриел Гарсия Маркес: Нобелова реч, 8 декември 1982 година

Маркес: Да създадем нова и всеобхватна утопия на живота

Преди единадесет години чилиецът Пабло Неруда, един от изключителните поети на нашето време, просветли тази аудитория със словото си. Оттогава насам европейците с добра воля – а понякога също и онези със зла – биват поразени, с все по-голяма мощ, от неземните новини, идващи от Латинска Америка, тази необятна земя на обсебени мъже и исторически жени, чието безкрайно твърдоглавие преминава в легенди. Ние не сме имали нито миг покой. Един прометеев президент, обграден в горящия си дворец, загина, биейки се срещу цяла армия, сам; а две подозрителни самолетни катастрофи, които все още чакат обяснение, съкратиха живота на друг един сърцат президент и един демократичен войник, който беше пробудил достойнството на народа си. Имаше пет войни и седемнадесет военни преврата; появи се един дяволски диктатор, който провежда в името на Бога първия в наше време етноцид в Латинска Америка. Междувременно двадесет милиона латиноамерикански деца умряха, преди да станат на една година – повече, отколкото са били родени в Европа от 1970 насам. Броят на хората, изчезнали поради репресии, възлиза на почти сто и двадесет хиляди, което е същото, сякаш никой не би могъл да каже къде са изчезнали жителите на Упсала. Множество жени, арестувани, докато са били бременни, са родили децата си в аржентински затвори, но никой не може да каже къде са тези деца, тъй като те са били потайно осиновени или изпратени в сиропиталища по нареждане на военните власти. Понеже се опитваха да променят положението на нещата, почти двеста хиляди мъже и жени умряха по целия континент, а над сто хиляди изгубиха живота си в три малки и злощастни страни от Централна Америка: Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала. Ако това би се случило в Съединените щати, съответната цифра би била един милион и шестстотин хиляди души, загинали от насилствена смърт за четири години. Един милион хора избягаха от Чили, една страна със силна традиция на гостоприемство – това са десет процента от населението. Уругвай, миниатюрна нация от два и половина милиона жители, която счита себе си за най-цивилизованата страна на континента, изгуби поради изгнаничество всеки свой пети жител. От 1979 г. насам гражданската война в Ел Салвадор създава по един бежанец на почти всеки двадесет минути. Страната, която би могла да бъде създадена от всички бежанци и принудителни емигранти от Латинска Америка, би имала население, по-голямо от това на Норвегия. Осмелявам се да мисля, че именно тази извънмерна реалност, а не само нейният литературен израз, е нещото, привлякло вниманието на Шведската академия на изкуствата. Една реалност не от хартия, а такава, която живее вътре в нас и определя всеки миг от нашите безбройни ежедневни прояви на смъртта и която подхранва един източник на ненаситна творческа сила, изпълнена от скръб и красота, на която този колумбиец е просто едно поредно проявление, предпочетено от съдбата. Поети и просяци, музиканти и пророци, воини и негодници, всички създания на тази необуздана реалност, ние не се нуждаем от особено силно въображение, защото нашият главен проблем е липсата на обичайни средства, с чиято помощ да направим своя живот достоверен. Това, приятели мои, е същността на нашата самота. И ако тези трудности, чиято същност ние споделяме, ни пречат, то сигурно става разбираемо, че рационалните таланти от тази страна на света, екзалтирани от съзерцанието на собствените си култури, не са успели да намерят валидни средства за нашето разбиране. Естествено е, че те се опитват да ни измерват с мярата, която използват за самите себе си, забравяйки, че опустошенията в живота не са едни и същи за всички и че търсенето на собствената идентичност е за нас също толкова тежко и кърваво, колкото е било и за самите тях. Разбирането на нашата реалност чрез схеми, които не са наши, ни прави само още по-непознати, все по-малко свободни, все по-самотни. Почитаемата Европа може би ще бъде малко по-чувствителна, ако би се опитала да ни види в собственото си минало. Ако тя само си припомни, че на Лондон са били необходими триста години, за да построи първата си градска стена и още триста години, за да получи епископ; че Рим се е трудил в тъмнина от несигурност в продължение на двадесет века, докато един етруски крал го е закотвил в историята; и че мирната Швейцария от наши дни, която ни радва с благите си сирена и апатични часовници, е заливала чрез наемниците си Европа с кръв чак до шестнадесети век. Дори в разцвета на Ренесанса, дванадесет хиляди ландскнехти, заплатени от имперските армии, превземат и опустошават Рим, предавайки осем хиляди от обитателите му на меча. Не мисля да въплъщавам тук илюзиите на един Тонио Крьогер, чиито мечти за обединяване на непорочния север със страстния юг бяха възвеличени тук преди петдесет и три години от Томас Ман. Но вярвам, че онези прозорливи европейци, които се борят, и тук също, за една по-справедлива и хуманна родина, биха могли да ни помогнат много повече, ако се опитат да премислят отново начина, по който гледат на нас. Солидарността с нашите мечти няма да ни накара да се чувстваме по-малко самотни, докато не бъде превърната в конкретни актове на законна поддръжка за всички народи, които си позволяват илюзията да живеят свой собствен живот в разпределението на света. Латинска Америка нито желае, нито пък има някакво основание да бъде фигура без собствена воля; нито пък е израз на пожелателно мислене да се очаква, че нейното търсене на независимост и оригиналност може и трябва да стане западен приоритет. И все пак, навигационните успехи, които стесниха разстоянията между нашите Америки и Европа изглежда само са подчертали културната ни отдалеченост. Защо оригиналността, която ни се гарантира с такава готовност в литературата, бива отричана с такова недоверие при трудните ни опити за социална промяна? Защо да се счита, че социалната справедливост, търсена от европейците за собствените им страни, не би могла да бъде нещо добро и за Латинска Америка, с различни методи при различни условия? Не: неизмеримото насилие и болка на нашата история са резултат от прастари неравенства и неизказани огорчения, а не конспирация, планирана на три хиляди километра от дома ни. Но множество европейски водачи и мислители са виждали нещата точно по този начин, с детинщината на ветерани, които са забравили плодотворните ексцеси на собствената си младост, сякаш е невъзможно да се намери някаква по-различна съдба, отколкото да се живее по милостта на двамата големи господари на света. Това, приятели мои, е мащабът на нашата самота. И въпреки това, на потисничеството, на грабежите и занемаряването, ние отговаряме с живот. Нито наводненията и бедствията, нито гладовете и катаклизмите, нито дори вечните войни век след век, не са били способни да потиснат упорития напредък на живота над смъртта. Един напредък, който расте и се ускорява: всяка година има седемдесет и четири милиона повече раждания, отколкото смърти – достатъчен брой нов живот, за да се умножи, всяка година, населението на Ню Йорк седемкратно.  Повечето от тези раждания се случват в страните с най-малко ресурси – включително и онези от Латинска Америка. От друга страна, най-богатите страни са успели да натрупат сили за разрушение, достатъчни, за да се унищожат стотици пъти не само всички човешки същества, които са съществували до днес, но също и съвкупността от всички живи същества, които някога са поемали дъх на тази нещастна планета. В един ден като днешния, моят учител Уилям Фокнър каза: „Аз отказвам да приема края на човека.” Не бих бил достоен да стоя на мястото, което е било негово, ако не осъзнавах напълно, че колосалната трагедия, която той отказваше да признае преди тридесет и две години, днес вече не е нищо повече от проста научна възможност – за пръв път, откак съществува човечеството. Изправени пред тази страховита реалност, която е изглеждала като утопия през цялото съществуване на човечеството, ние, изобретателите на истории, които могат да повярват във всичко, се чувстваме в правото си да вярваме, че все още не е твърде късно да се заемем със създаването на една противоположна утопия. Една нова и всеобхватна утопия на живота, в която никой няма да бъде в състояние да решава вместо другите как те трябва да умират, където любовта ще се окаже истинска, а щастието – възможно и където народите, осъдени на сто години самота ще получат, най-после и завинаги, един нов шанс на тази земя. Със съкращения; източник: PLACEBO; Снимки: cnn.com; feeds.nydailynews.com;