Франц Кафка: Вината и отчуждението в притчата от романа „Процесът”

Франц Кафка за безнадеждността и вината

Франц Кафка е роден през 1883 г. в Прага, в заможно семейството на търговец от еврейски произход. Следва юридически науки и получава докторска степен по право. След като завършва следването си, Кафка работи като служител в застрахователна фирма, а през нощта пише. Франц Кафка умира от туберкулоза на 42-годишна възраст в санаториума Кирлинг край Виена.

Безименните герои в романите на Кафка живеят с чувството, че стоят обречени пред произволната власт на закона, но не знаят кой е произнесъл присъдата над тях. Като в кошмар те се лутат отчаяно между студени, безмилостни стени, без да намерят изход. И така заплитат себе си в дълбока вина, че дори стигат до състояние да просят извинение, защото искат да се избавят. При това не става дума за морална, а за екзистенциална вина на човека. Той се разкайва за вината, за която няма никаква представа и търси нещо, което не познава.

Кафка преобръща библейските думи: „Който търси, не намира, който не търси, го намират”. Първичните мотиви при Кафка са бездомност в един отчужден свят, предопределена и неясна вина на човека, господство на една съдбоносна, недостижима Инстанция. Има ли все още искрица надежда, че един ден спасителното слово на непознаваемата висша Инстанция ще го достигне и той ще може да мине през вратата, пред която безутешно чакат хора като човекът от село в притчата, част от романа „Процесът”.

Публикуваме притчата като откъс от романа „Процесът”, издаден на български език от издателство „Фама” в превод на Димитър Стоевски: „Пред вратата на закона стои пазач. При този пазач пристига един човек от село, мъж, и помолва да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не можел да го пусне. Човекът се позамисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе. „Възможно е - отговаря пазачът, - но сега не.”  Понеже вратата на закона както винаги е отворена и пазачът се дръпва настрана, човекът се навежда, за да надникне през вратата и да види какво има вътре.

Пазачът го забелязва, засмива се и казва: „Ако толкова много ти се иска, опитай все пак да влезеш въпреки моята забрана. Но помни, аз имам власт. При това съм най-низшият пазач. Вътре има много зали и пред вратата на всяка стои пазач, всеки с по-голяма власт от властта на предния. Аз самият не се решавам да погледна дори третия.”

Човекът от село не е очаквал такива мъчнотии; той си мисли, че законът би следвало да бъде достъпен за всекиго и по всяко време. Но като поглежда после по-внимателно пазача, като вижда кожуха му, големия му и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада, той решава, че все пак ще бъде по-добре да почака, докато получи позволение да влезе.



Пазачът му дава едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Той седи там дни и години. Прави много опити да получи достъп и дотяга на пазача с молбите си. Пазачът често го подлага на малки разпити, осведомява се за родния му край и за много други работи, но задава въпросите си безучастно - както задават въпроси големци - и всеки път накрая му казва, че още не можел да го пусне вътре.

Човекът, който за това пътешествие се е запасил с много неща, дава на пазача всичко, колкото скъпо и да е то, за да го подкупи. Пазачът взема всичко, но всеки път казва: „Вземам го само за да не мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.” В течение на дългите години човекът почти неотстъпно наблюдава пазача. Той забравя, че има други пазачи и този първият му се струва единствена пречка за достъп в закона.

Проклина нещастната случайност - през първите години безогледно и велегласно, после, вече поостарял, само мърмори под носа си. Вдетинява се и понеже благодарение на дългогодишното изучаване на пазача е съзрял дори бълхите в яката на кожуха му, моли сега и бълхите да му помогнат, като накарат пазача да промени решението си. В края на краищата зрението му отслабва и той не знае вече дали около него наистина се е стъмнило, или го мамят очите му.

Сега обаче различава ясно в тъмнината някакъв неугасим блясък, който прониква навън през вратата на закона. Ала не му остава да живее още дълго. В предсмъртния час всички поуки от цялото време се сливат в ума му в един-единствен въпрос, който той досега още не е задавал на пазача. Понеже не е вече в състояние да изправи снагата си, която е започнала да се схваща, той му дава знак с ръка да се приближи.

Пазачът е принуден да се наведе ниско над него, защото разликата в ръста се е изменила много във вреда на човека. „Какво още искаш да знаеш? - пита пазачът. - Ти си ненаситен.“ - „Нали всички се стремят към закона - промълвя човекът, - защо през всички тези години никой освен мене не поиска да влезе?“

Пазачът вижда, че човекът вече свършва, и за да може гласът му да стигне до съвсем отслабналия слух на обречения, изревава: „Никой освен тебе не можеше да получи достъп тук, понеже този вход беше определен само за тебе. Отивам сега да го затворя.“

Източник: Франц Кафка, „Процесът”, издателство Фама, 2011 г.;

Превод: Димитър Стоевски;

Снимки: blog.mindlogr.com; reprodukt.com;