Франц Кафка: Вината и отчуждението в притчата от романа „Процесът”

Франц Кафка за безнадеждността и вината
Франц Кафка е роден през 1883 г. в Прага, в заможно семейството на търговец от еврейски произход. Следва юридически науки и получава докторска степен по право. След като завършва следването си, Кафка работи като служител в застрахователна фирма, а през нощта пише. Франц Кафка умира от туберкулоза на 42-годишна възраст в санаториума Кирлинг край Виена. Безименните герои в романите на Кафка живеят с чувството, че стоят обречени пред произволната власт на закона, но не знаят кой е произнесъл присъдата над тях. Като в кошмар те се лутат отчаяно между студени, безмилостни стени, без да намерят изход. И така заплитат себе си в дълбока вина, че дори стигат до състояние да просят извинение, защото искат да се избавят. При това не става дума за морална, а за екзистенциална вина на човека. Той се разкайва за вината, за която няма никаква представа и търси нещо, което не познава. Кафка преобръща библейските думи: „Който търси, не намира, който не търси, го намират”. Първичните мотиви при Кафка са бездомност в един отчужден свят, предопределена и неясна вина на човека, господство на една съдбоносна, недостижима Инстанция. Има ли все още искрица надежда, че един ден спасителното слово на непознаваемата висша Инстанция ще го достигне и той ще може да мине през вратата, пред която безутешно чакат хора като човекът от село в притчата, част от романа „Процесът”. Публикуваме притчата като откъс от романа „Процесът”, издаден на български език от издателство „Фама” в превод на Димитър Стоевски: „Пред вратата на закона стои пазач. При този пазач пристига един човек от село, мъж, и помолва да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не можел да го пусне. Човекът се позамисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе. „Възможно е - отговаря пазачът, - но сега не.” Понеже вратата на закона както винаги е отворена и пазачът се дръпва настрана, човекът се навежда, за да надникне през вратата и да види какво има вътре. Пазачът го забелязва, засмива се и казва: „Ако толкова много ти се иска, опитай все пак да влезеш въпреки моята забрана. Но помни, аз имам власт. При това съм най-низшият пазач. Вътре има много зали и пред вратата на всяка стои пазач, всеки с по-голяма власт от властта на предния. Аз самият не се решавам да погледна дори третия.” Човекът от село не е очаквал такива мъчнотии; той си мисли, че законът би следвало да бъде достъпен за всекиго и по всяко време. Но като поглежда после по-внимателно пазача, като вижда кожуха му, големия му и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада, той решава, че все пак ще бъде по-добре да почака, докато получи позволение да влезе.