Франсис Фукуяма: Стремежът да бъдеш неравен и демократичното общество

Франсис Фукуяма, американски политически мислител

Стремежът да бъдеш неравен намира израз във всички аспекти на живота, дори в събития като болшевишката революция, която се опитва да изгради общество, основаващо се на пълно човешко равенство. Хора като Ленин, Троцки и Сталин лично най-малко са се стремили да бъдат равни на другите. Ако това не беше така, Ленин нямаше да напусне Самара, а Сталин най-вероятно щеше да си остане да учи в духовната семинария в Тбилиси.

Да се прави революция и да се гради изцяло ново общество, изисква забележителни индивиди с по-големи от обичайните суровост, прозорливост, безпощадност и интелект – свойства, които всички тези първи болшевики са притежавали в излишък. А обществото, което те са се опитвали да построят, е трябвало да унищожи свойствата и амбициите, които самите те са притежавали.

Именно защото се стремят към нещо по-чисто и по-висше, е по-вероятно хора като Ленин и Троцки да се родят в общества, в които е било общоприето, че хората не са сътворени равни. Демократичните общества поддържат обратната идея и са склонни да прокарват убеждението за равенство на всички жизнени стилове и ценности. Те не казват на гражданите си как би трябвало да живеят, какво ще ги направи щастливи, добродетелни или велики. Вместо това възпитават търпимост, която се превръща в основната добродетел на демократичните общества.

За хората в демократичните общества става изключително трудно да приемат насериозно въпроси с реално морално съдържание в обществения живот. Моралът изисква разграничаване между ценно и малоценно, добро и зло, а се създава впечатлението, че подобно разграничение накърнява демократичния принцип на толерантността.

Именно по тази причина последният човек е загрижен най-вече за собственото си здраве и собствената си сигурност, които са непротиворечиви в себе си. За американците здравото тяло – това какво ядат и пият, какво спортуват, в каква форма са – е много по-голяма мания, отколкото моралните въпроси, измъчвали предците им.

Според Ницше живото същество не може да бъде здраво, силно и продуктивно, освен ако не живее в определен хоризонт, т.е. сред система от ценности, възприети абсолютно и безкритично. „Нито един художник не би нарисувал своята картина, нито един генерал не би спечелил битка, нито един народ не би постигнал свободата си” без подобен хоризонт, без да обича това, което върши, „безкрайно повече, отколкото то заслужава”.

Робът в началото на историята отказва да рискува живота си в кървава битка, защото е инстинктивно боязлив. Последният човек в края на историята знае твърде много, за да рискува живота си за някаква кауза. Предаността, тласкала народи или общности към отчаяни прояви на смелост и саможертва, по-късно бива представена от историята като глупав предразсъдък. Хората с модерно образование са доволни от това да си седят вкъщи и да се поздравяват за широтата на възгледите си и липсата на фанатизъм.

…Постигайки съгласие относно целите, хората няма да виждат значими каузи, за които да се борят. Те ще удовлетворяват потребностите си чрез икономическа дейност, но няма да им се налага да жертват живота си в битка…Човешкият живот се оказва в плен на любопитен парадокс: той сякаш изисква несправедливост, защото борбата срещу несправедливостта е онова, което извиква най-висшето у човека.

Революционерите, които се сражават със Секуритате в Румъния, смелите китайски студенти, изправили се срещу танковете на площад Тянанмън, литовците, борещи се с Москва за своята независимост са най-свободните и следователно най-човечните от всички човешки същества. Те са бивши роби, които доказват себе си с желанието да рискуват живота си в кървава битка за собственото си освобождение.

Но когато най-после успеят (а те трябва да успеят), ще са съградили за себе си стабилно демократично общество, в което борбата и трудът в познатия им смисъл ще бъдат непотребни и в което ще изчезне възможността да бъдат все така свободни и да бъдат човеци като в революционната битка.

Сега те си въобразяват, че биха били щастливи, когато стигнат тази обетована земя, защото много потребности и желания, които съществуват в днешна Румъния или в днешен Китай ще бъдат осъществени. Някой ден те всички ще пожелаят да имат машини за миене на чинии, видео и частни автомобили.

Но ще бъдат ли удовлетворени от самите себе си? Или пък ще се окаже, че човешката удовлетвореност, в противоположност на щастието, произтича не от самата цел, а от борбата и от труда по нейното постигане?

Франсис Фукуяма, „Краят на историята и последният човек”

Обсидиан, София 1993 година;

Снимки: debrecensun.hu; srf.ch;