С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Разговор с американския кинорежисьор Франсис Форд Копола

Разговор с американския кинорежисьор Франсис Форд Копола

 Франсис Форд Копола: Не трябва да пропиляваме живота си!

Франсис Форд Копола е роден на 7 април 1939 г. в Детройт, в семейство на музиканти. През 1972 г. американският режисьор постигна световен успех с филмовата адаптация на романа на Марио Пузо „Кръстникът”. През 1974 г. и 1990 г. Франсис Форд Копола разгърна продължението на мафиотския епос в трилогия.

През следващите години Франсис Форд Копола утвърди репутацията си на един от най-великите режисьори на нашето съвремие. От 1963 г. е женен за Елинор Копола, имат три деца. Франсис Форд Копола разговаря с журналиста Марко Шмит от вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг”.

Въпрос: Г-н Копола, какво все още Ви кара да снимате филми?

Франсис Форд Копола: Искате да кажете, щом отдавна вече съм богат и прочут? (усмихва се) Ще Ви издам една тайна: чрез правенето на филми и в напреднала възраст постоянно научавам нещо ново - за света, за хората и за самия себе си. Считам за великолепно, че на моите седемдесет и две години, след работа, мога да се върна вкъщи и да кажа на жена си. „Скъпа, днес пак научих толкова много неща”.

Чувствате ли се като режисьор по-свободен сега, отколкото преди? По-склонен да поемате рискове?

О, аз винаги съм бил малък авантюрист. Никога не съм изпитвал страх да поема риск за нещо - за разлика от повечето босове в Холивуд. Те не мразят нищо повече от това да поемат рискове. Но мисля, че правенето на кино без рискове е възможно също толкова малко, колкото правенето на бебета без секс. Има само едно нещо, което не трябва да се подлага на риск: да пропилееш живота си.

Много хора на смъртното си легло се вайкат: „Ох, само ако бях направил това или онова!” Това определено няма да се случи с мен - направих всичко, което исках да направя. Още като млад режисьор бях на прав път с филми като „Диалогът” или „Не обичай никога чужденец”. Но тогава, за съжаление, ми се случи най-лошото, което може да се случи на един човек на изкуството.

А именно?

Постигнах успех. „Кръстникът” пожъна успех в такава степен, че станах прочут и изведнъж в Холивуд ме приеха за значим. От този момент нататък бях обсипван с оферти от всички страни, за които изобщо не проявявах интерес. Успехът ме отклони за известно време от пътя на експерименталното авторско кино. Като млад идиот, глупашки, не схванах, че босовете на филмови компании, естествено, предлагат на някого само това, с което самите те могат да правят пари.

В Холивуд думата „експериментално” вече се считаше за обидна дума. Типовете във фабриката за мечти обичаха най-много касовия филм да се върти постоянно. Случи ми се същото като на Мартин Скорсезе: до днес от нас двамата се очаква да бълваме един гангстерски филм след друг.

„Кръстникът” рисува по-скоро романтичен образ на мафията. Днес бихте ли инсценирал един гангстерски филм по различен начин? По-близо до реалността?

Днес не бих правил вече гангстерски филми. За разлика от Мартин Скорсезе аз не съм израснал в съседство с криминални престъпници, а в среда на музиканти. Преди няколко години се заклех да снимам филми само по собствени сценарии и сам да финансирам филмите си. Защото представата да моля някого за пари или да допускам да ми налагат някоя звезда, за да мога да реализирам един филм, стана непоносима за мен.

Научих се да съставям такъв нисък бюджет за произведенията си, че да мога да си го позволя. Не трябва да правя вече никакви компромиси и да давам отчет на никого. В тази връзка днес се чувствам, за да се върнем към втория Ви въпрос, действително по-свободен, отколкото преди.

Coppola

Филмите Ви носят ли достатъчно печалба, която винаги да влагате отново в нови проекти?

Не. Мисля, че човек трябва да се раздели с илюзията, че може да живее от работата си като режисьор: времената, в които човек можеше да печели пари с изкуство, са минало. А и моите филми от дълго време не носят приходи – финансирам ги с приходите от винарната си. Повечето хора са обсебени от страха да не загубят парите си, но аз никога не съм се колебал и секунда да вложа цялото си имущество в мои филмови проекти.

Финансирах сам „Апокалипсис сега”, въпреки че носех отговорността за три деца и малко преди това бях на ръба да загубя къщата си. В продължение на десет години връщах дълга си към банките. Дори и вече да нямам никакви пари, ще продължа да правя филми. Нещата винаги стават по някакъв начин.

Действително Вашите нови филми не намират никакъв кредитор. И ако те все още се дават в някое кино, почти никой не иска да ги гледа. Не Ви ли притеснява това?

Не, изобщо. Радвам се на писането, на сценичната работа, на учебния процес. Дали след това хората ще гледат готовия филм или едва след десет години или няма да го гледат – ми е безразлично. Не бива да забравяте едно нещо: много филми, за които днес ме възхваляват, по онова време бяха тотални провали, които едва ли някой искаше да гледа.

С вкуса на кинозрителите нещата са подобни като с храната: когато храниш хората със спагети и доматен сос, те са доволни. Но ако им сервираш нещо ново, чуждо, те остават резервирани. Едва години по-късно те може би си казват: това всъщност не беше толкова лошо.

Кой е най-важният урок, който научихте в работата си като режисьор?

Че човек трябва да има търпение. Че трябва да се даде време на нещата да узреят. Например, ако пресъздавате филмова сцена, не бива да сте толкова глупав да мислите, че тя веднага ще въздейства като най-известните моменти във филмовата история. По-спокойно! Дай шанс на сцената. И преди всичко: бъди отворен за предложенията на актьорите и на снимачния екип. Като млад режисьор бях почти глух за предложения отвън и смятах, че знам всичко по-добре. Голяма грешка! Всеки добър филм живее благодарение на екипната работа.

Кое според Вас е най-важното при работата с актьорите?

За това съм развил много проста теория. Всеки възможен проблем с един актьор - било то, че идва безочливо късно или че перманентно е пиян, постоянно забравя текста си или крещи през цялото време - се дължи на една и съща причина: той се страхува. Това се отнася за всички актьори, без изключение. Дори и Марлон Брандо веднъж ми каза: „Мислиш ли, че не ме е шубе?” Щом веднъж отнемеш страха от един актьор, засилиш неговата самоувереност и го накараш да усеща, че наистина вярваш в него, няма да имаш никакви проблеми с него .

Как работите с Вашите актьори? Давате ли им подробни указания?

Обикновено ги оставям просто да си вършат работата. Но това зависи от конкретния случай. Всеки актьор е различен. Робърт Дювал, например, обича да повтаря една сцена най-много веднъж или два пъти - след това губи охота и концентрация. Противно на него Уорън Бийти би предпочел да изиграе всяка сцена петдесет пъти: всеки път става все по-добър.

Един от най-големите ми кошмари е, че в някой момент трябва да снимам с двамата обща сцена. Винаги съм бил омагьосан от същността на актьорите: може да са копнели мечтателно с часове за любимите си сцени, но щом камерата заработи, те внезапно намират хиляди оправдания - защото се страхуват. Човек трябва да използва хитрини, за да ги накара да играят.

Как го правите?

С упражнения по импровизация. Винаги настоявам за проби най-малко една седмица преди да почне снимането на филма. Правя проби не на текста на сценария, тъй като пред камерата той трябва да въздейства възможно най-свежо и спонтанно. Вместо това се грижа актьорите бавно да се превъплътят във филмовите си герои. Във филма „Тетро”, например, организирах фашинг, на който всеки трябваше да дойде облечен така, както би избрал филмовият му герой.

godfather

А в „Кръстникът”?

Тогава всички бяхме развълнувани заради Марлон Брандо. Всеки му се възхищаваше - и аз съумях да използвам това за филма си. Наполеон някога е казал: „Използвай всички оръжия, които са на разположение.” Точно това трябваше да правя като режисьор. Така че при първата среща поканих изпълнителите на вечеря - в страничната стая на един ресторант, която бях взел под наем и бях подредил като за семейно тържество.

Накарах Марлон Брандо да седне отпред на масата, Ал Пачино от дясната му страна, Джеймс Каан от лявата му страна и така нататък. Сестра ми сервираше храната и след кратко време всички се държаха като филмовите си герои: Джеймс Каан се опитваше да впечатли Брандо с вицове, а Ал Пачино се опитваше да импонира на Брандо с невъзмутимост.

Седите ли на семейни тържества отпред на масата както Марлон Брандо във Вашия филм? Вие ли сте кръстникът на семейство Копола?

Не. Аз съм по-скоро като едно дете. Разбира се, радвам се на уважението, което ми засвидетелстват членовете на моето семейство. Но никой не се отнася към мен като голям Дзампано (герой от филма „Пътят” на Фелини). А и изобщо не бих искал това. По-скоро предпочитам да ме разглеждат като добър приятел.

Децата Ви също попаднаха във филмовия бизнес: Джан-Карло като продуцент, Роман и София като автори и режисьори. Това беше ли Ваше намерение?

Да, абсолютно. Много съм горд с тях. Те почти израснаха на филмовата площадка, навсякъде ги вземах със себе си. Дори през двете години, през които снимах „Апокалипсис сега” във Филипините, им позволих да ме придружат.

Вярно ли е, че сте заснели раждането на дъщеря си?

Да. Бяха ми разрешили да бъда там и да взема камера със себе си. Бях твърдо убеден, че ще имам син, защото в нашето семейство се раждаха всъщност само момчета. Но внезапно лекарят каза. „Момиче е”. След което от истинска радост и вълнение почти щях да изтърва камерата. Десетина седмици по-късно София имаше своята първа истинска поява във филм: тя е бебето, което кръщават към края на „Кръстникът”.

Казахте в началото на нашия разговор, че няма да се вайкате на смъртното си легло. Какво ще правите вместо това?

Мисля, че когато за мен дойде време да умра, ще кажа: „Все пак какъв интересен живот имах! Успях да работя като кинорежисьор, имах прекрасна жена и прекрасни деца, загубих много пари и успях пак да спечеля пари, успешно влязох в лозаро-винарския бизнес.” Всички тези красиви спомени ще отминат неусетно покрай мен. И когато по-късно умра, дори няма да забележа това.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от „Франкфуртер алгемайне цайтунг”;

Снимки: zimbio.com; nytimes.com; empireonline.com;

бутон за споделяне