Фолкер Шльондорф: Не вярвам в съдбата, която ни поставя в ролята на нейни жертви

Интервю с филмовия режисьор Фолкер Шльондорф

Фолкер Шльондорф, немски филмов режисьор и продуцент, е роден през 1939 г. във Вийсбаден, Германия. 40 години по-късно печели едновременно Оскар за най-добър филм и Златна палма в Кан за филма си „Тенекиеният барабан“ – екранизация по едноименния роман на Гюнтер Грас.

Като ученик се премества да живее във Франция, след като завърша елитната Парижка гимназия „Анри IV“, Шльондорф започва да учи икономика и политически науки в Сорбоната. По същото време се проявява и интересът му към френското кино на Новата вълна, като впоследствие става асистент-режисьор на някои от големите имена: Луи Мал, Жан-Пиер Мелвил и Ален Рене.

Скоро след това самият той се превръща в един от най-важните немски режисьори от следвоенния период, заедно с Райнер Вернер Фасбиндер, Вернер Херцог и Вим Вендерс. Киното му е преди всичко свързано с немската литература на XX век – някои от най-известните му филми са адаптации на романи: „Младият Тьорлес“ по Робърт Музил, „Загубената чест на Катарина Блум“ по Хайнрих Бьол, „Пощадата“ по Маргьорит Юрсенар и „Хомо Фабер“ по Макс Фриш.

Публикуваме интервю с Фолкер Шльондорф, в което той споделя мисли за Хитлер, за Аденауер, за съдбата и смъртта.

Въпрос: Имате ли някакви реални спомени, свързани с Хитлер?  

Фолкер Шльондорф: Господи, аз бях много малък... и никой досега не ми е задавал този въпрос. Абсолютно нищо не си спомням. Спомням си, че се говореше само за войната и че ще загубим, но това няма никакъв смисъл за едно дете. С брат ми се чудехме как знаят, че ще загубим войната – труповете ли броят, броят на разрушените къщи? Ние просто не искахме да сме губещите, защото децата винаги искат да са с победителите. Но не си спомням лицето на Хитлер... за щастие. Нямам никаква нужда това лице да е в спомените ми.  

Френският политолог Прюдон казва, че „реалностите на властта са много по-силни от гражданския договор“ – според Вас валидно ли е това твърдение като обяснение за тоталното подчинение на немците спрямо националсоциализма или е прекалено елементарно?  

Това е въпросът, който разглеждам в следващия си филм... точно въпросът „Защо са се подчинили?“. Но не се интересувам само от немците – французите също, в една голяма част, са се подчинили на тази лудост през 1941 година. Комунизмът показва един паралелен модел на подчинение – за едни фашистката партия знае най-добре истината, за другите комунистическата партия знае най-добре истината. Колкото до Прюдон, аз съм напълно съгласен – правилата на цивилизацията, включително гражданският договор, казват много ясно кое е правилно и кое не е, но въпреки това, когато властта ти казва нещо различно – всички се подчиняват на властта.  

Да преминем от Хитлер към следвоенна Германия. Какво мислите за политиката на Аденауер? Смятате ли, че наистина той е създателят на най-ефективната модерна демокрация, както я определят мнозина политолози – именно тази, която той налага с железни мерки във ФРГ?

Докато бях млад, го мразех. Мразех го, защото той беше представител и защитник на буржоазната класа, на религията и то по един много диктаторски начин. Неговото управление, в крайна сметка, парализира обществото. Както казвате Вие, той наложи демокрацията, сякаш ставаше дума за автокрация – и сякаш от онзи момент нататък нищо повече не трябваше да се променя никога – точно тази парализа доведе до избухването на събитията през 1968 година.

С годините все повече си мисля, че това, за което го обвинявах, не е било негова вина. Той със сигурност е направил много за Германия – най-малкото той работи много за подобряването на взаимоотношенията с Франция след войната. Мисля, че предстои моментът, когато той ще бъде преоткрит като велик политик.


Фолкер Шльондорф с първата си съпруга - актрисата и филмов режисьор Маргарете фон Трота

Какво си спомняте от работата си с Ален Рене, най-мистериозния френски филмов режисьор?

Той е пълна мистерия – мисля, че никога не бих искал да разгадая тази мистерия, не бих дръзнал дори да се опитам. Бях асистент на Рене за „Миналата година“, но на снимачната площадка имаше една жена, която снимаше паралелно с 8-милиметрова камера.

Веднага след края на филма тази жена се самоуби и нейните кадри бяха изчезнали за близо 50 години. Спомням си, че Рене умееше да превърне целия снимачен процес в експеримент и същевременно да следва педантично изискванията по сценария. Притежаваше невероятно търпение спрямо детайлите на всеки отделен кадър. Крайният резултат, както казвате, наистина остава мистерия.

Когато става дума за разграничението между изкуство и политика, какво е мнението ви за режисьори като Лени Рифенщал? Или ако трябва да говорим за артистите като цяло – предполагам сте чули за решението на френския министър на културата Фредерик Митеран да изключи името на Л. Ф. Селин от листата на националните чествания тази година заради неговия публично заявен антисемитизъм? Мислите ли, че подобно смесване на политическия и социалния живот на един артист с неговото творчество е уместно?

Винаги можеш да забраниш нечие творчество заради политическите предпочитания на неговия автор – но никога няма да успееш да го унищожиш. Перфекният пример е Лени Рифенщал – творчеството й е забранено завинаги и то с основание, но нейната естетика е повлияла цялото кинематографично изкуство. Много ми е трудно да се поставя на нейно място – но съм сигурен, че е изключително трудно да устоиш на изкушението да имаш цялата власт над киното, подарена ти от държавата.

При Селин е различно, защото според мен Митеран реално няма избор – забраната на Селин следва една цялостна европейска логика на политическа коректност. Така че това решение, най-вероятно, няма нищо общо с творчеството му. Самият той е имал различни периоди – в „Пътуване до края на нощта“ едва ли го е занимавал антисемитизмът. 

Какво можете да ни кажете за казуса „Забранен в Оклахома“? Смятате ли, че цензурата трябва да третира изкуството наравно с всички други сфери на публичното пространство?

Изкуството изобщо не трябва да бъде в обсега на дадени съдии, които да решават кое е допустимо и кое – не. Никой не е способен да го направи. И в този определен случай с „Тенекиеният барабан“ става дума повече за граждански права – в Оклахома е било наредено на полицаи да поискат списък от видеотеките на всички хора, които са вземали под наем или са си купили филма – това е истинско посегателство над личното пространство. Впоследствие, разбира се, ние спечелихме делото.

В „Хомо Фабер“ на Макс Фриш се анализира противопоставянето на съдбата и случайността в живота на човек. Какъв е Вашият избор между двете?

Аз вярвам в кармата. Но не кармата като съдба, а по-скоро като разбирането, че това, което правиш или не правиш в живота си, има влияние върху това, което ще ти се случи в живота. Разбира се, че има случайности и съвпадения, но е важно какво правиш ти от тях. Не вярвам в съдбата, която ни поставя в ролята на нейни жертви.

Как се чувствате спрямо смъртта?

Не вярвам, че психическата енергия, която е в нас самите, умира с нас. Според мен тя продължава някъде във вселената, без нашите тела... така че не се страхувам от смъртта. Чувствам по-скоро тъга, че трябва да напусна всичко това, приятелите си... всичко. Това е много глупаво.

Източник: http://www.colibri.bg/; със съкращения;

Снимки: filmstarts.de; wdr5.de;