Философия на правото: Роналд Дуоркин за достойнството, правото и морала

Роналд Дуоркин и идеята за достойнството на човека

Роналд Дуоркин (1931-2013) е професор по правни науки и философия на правото в Нюйоркския университет и в Юнивърсити Колидж в Лондон. В разговор със списание „Цицеро” той пледира за единението на правото и морала. Въпрос: Г-н Дуоркин, търсенето на „великото дело”, както се изразявате в една от книгите си, понякога води до Бога. В родината Ви Съединените щати религията играе важна роля в обществените дебати. Роналд Дуоркин: В американските дебати Бог се явява по различни начини. За съжаление, понякога като оправдание за война или известна пасивност в политиката за околната среда. В религията има научна страна, която се опитва, например, да обясни Големия взрив. Това, което ме интересува, обаче, е един друг аспект, а именно -  въпросът за ценностите. Това, че хората имат отговорност да направят нещо от своя живот, че ние трябва да се отнасяме към нашите ближни така, както ние искаме да се отнасят те към нас. Това са все въпроси, които са били обосновани от теологията. Вие повдигате тези въпроси и се концентрирате върху идеята за достойнството. Какво означава това понятие? Предлагам свое собствено определение на това понятие, което често изглежда неясно. Достойнство за мен е отговорност и постижение. Не всеки ги притежава, може да се живее и без тях. Достойнството включва две идеи: първо, самоуважение, съзнанието за това, че собственият живот е обективно важен. Това е свързано с отговорността: да се идентифицира какво означава успешен начин на живот и човек да се опитва да живее по този начин. На второ място, автентичността, а именно, че хората имат отговорност да определят за себе си какво е добър живот и да не приемат определението на другите. Да нямаш достойнство, означава да не цениш тази етична самостоятелност. Но не е ли Вашето определение прекомерно взискателно? Изискването за самоанализ и себепознание сякаш е много високо препятствие - особено за онези, които нямат възможност или време за размисъл, защото са ангажирани с основните грижи за обезпечаване на живота си. Да поемеш отговорност не означава автоматично, че трябва да прекараш с това целия си живот. Не приканвам хората да размишляват ежедневно за добрия начин на живот. Една жена, например, смята, че иска да се грижи за децата си, защото това е много важно за нея, докато други предпочитат да ходят на работа. Това е автентичност и за нея не се изисква нито много високо образование, нито много време. Но това предполага, че тази жена има алтернативни възгледи и планове как да живее живота си. Това не е ли само по себе си привилегия на образованите? Хора, които разбират, че нямат избор, също размишляват върху добрия живот. Нека се върнем към нашата жена. Тя може да смята, че възпитанието на децата съответства на нейните възгледи за това, какъв трябва да бъде животът й. В този случай тя води автентичен живот. Когато тя стига до заключението, че икономическото й състояние не позволява нищо друго, тогава тя не е по-малко автентична! Недостойно би било да имаш избора и да не те е еня. Но това, което все пак засяга онези, които фактически могат да вървят само по един единствен път и не са в състояние да поставят това под въпрос: те биват мамени от обществото. Защото обществото им дължи образование - в регионите на света, където това поне може да бъде реализирано. Ако обществото не предлага това, тогава то ограбва достойнството на тези хора. Самоосъществяването и автентичността могат да се възприемат не само като нещо елитарно, а също така могат да бъдат типични за индивидуалистично общество, в което благосъстоянието на отделния човек стои над общността. Представата, че всеки живее постоянно обърнат към себе си, е пародия на моята теория. И когато, например, се премерва индивидуалната отговорност срещу старите догми на църквата, тогава аз съм за малка доза егоизъм. Защо достойнството е въпрос на справедливостта и работа на политиката? Отговорност на правителството е да създава условия, за да могат индивидите да живеят в достойнство. Иначе управлението е просто тирания, дори и в една демокрация. Малцинството е принудено да действа срещу собствената воля. Това не е съвместимо с моето определение за достойнство. Същевременно правителството е необходимо, за да организира, например, снабдяването на гражданите. Сега трябва да бъде поставен въпросът - и това е основният проблем на политическата философия: при какви условия правителството е не само необходимо зло, но и също така справедливо спрямо онези, чието положение е по-лошо от това на другите? По мое мнение това правителство трябва да бъде в състояние да им каже: да, вие може би принадлежите към губещите в това общество, но ние се отнасяме към вас с еднакво зачитане и еднакво уважение. Какво точно човек може да си представи под това определение? Еднаквото зачитане е свързано със справедливо разпределение на ресурсите. Разработих цяла теория за това, как би трябвало да бъдат формирани данъчната и осигурителната система. Правителството би трябвало да бъде в състояние да каже на ощетените: да, други са по-богати, но ние показахме към вас същото зачитане, каквото имаме към другите, когато създавахме тази система. Това ми се струва по-ценно и желателно от старата концепция за равенство, според която всички трябва да притежават поравно. Ние търсим принципи, които са атрактивни, а не такива, които се формират от уж ценностно неутрални определения за свобода и равенство. Защо е необходим и вторият принцип, идеята за еднаквото уважение? С това искам да кажа, че трябва да уважаваме отговорността на всеки отделен човек - отговорността за неговото решение, какво той счита за добър начин на живот. Политиката не може да позволи на всеки да има глас при формирането на данъчната система или да го остави да вярва, че той може да общува с другите, както си иска. Но по етични въпроси – например по темата за автентичността - всеки трябва да има възможност да създава свое мнение. В противен случай не съществува никакво достойнство. Как тези принципи трябва да бъдат приложени конкретно? Има прости отговори: свободата на изразяване и образованието за всички са предпоставки. След това идват трудни въпроси като, например - на колко пари имат право жените за грижите, които полагат за децата. Демокрацията предпоставка ли е? Само с уговорка. Ако ние определяме демокрацията просто като система, в която мнозинството прави, каквото си иска, тя не е за предпочитане. Демокрация, която не се отнася еднакво към всички, е също и тирания. Няма основателна причина да се приеме, че принципът на мнозинството автоматично носи със себе си повече почтеност. Социалната несправедливост в Америка, както и на много други места, се разраства. В послеслова на една от книгите си споменавате за „разкъсвана между благосъстоянието и безнадеждната бедност нация” и за „зловещ танц на алчност и заблуда”, при който богатите стават все по-богати. Забележително е Вашето твърдение, че при това няма победител – това не са богатите, които „също страдат”. Ако и бедните съзнаваха по-добре това страдание! Това, което искам да кажа, е, че богатите прекарват живота си с това, да отмъкват от други хора пари, от които нямат нужда. Аз ги наричам етични сомнамбули! Те не водят живот, който могат да погледнат назад с гордост. Освен Уорън Бъфет или Бил Гейтс може би. Но как в края на живота си някой може да твърди, че е имал добър живот, ако е живял в общество, в което е придобил нещо по несправедлив начин? Бихте ли заявили, че животът днес е по-малко достоен, отколкото преди, именно защото социалната несправедливост се увеличава? Историческите сравнения винаги са трудни. В Съединените щати на късния 19-ти век социалните спадове бяха още по-големи. Но в известна степен, да. Днес хората живеят по-малко добре, защото обществото ги мами и не им предлага условия за достойнство - образование и възможности и това, което аз наричам еднакво уважение. Вие редовно се намесвате в публичните дебати. В това ли се състои ролята на интелектуалеца – да предупреждава и да напомня? Ние нямаме това понятие за интелектуалец в Съединените щати. Но ако имам шанса да изпробвам предмета на философската си работа, своите идеи в реалността и да дам своя принос за разясняване на определени проблеми, тогава няма да пропусна тази възможност. Ако това е определението за интелектуалец, тогава аз съм такъв, да. Това поне е моя амбиция. Сравнително доволен съм, когато погледна назад в живота си. Бих желал политическите отношения в моята страна да бъдат по-надеждни. За съжаление, имам чувството, че по-скоро се върви в обратната посока, отколкото в тази, която постоянно се опитвам да посочвам. Това може би е разочарование в моя публичен живот. Това ли е основанието, поради което продължавате да работите, да мислите, да пишете? Не трябва да слагаме оръжието. Нямаме извинение за това. Без значение колко енергия ни остава, ние трябва да правим възможно най-доброто. Това означава да водиш добър живот. Едно интервюто на Клер-Лиз Буис с Роналд Дуоркин Със съкращения от списание „Цицеро” – cicero.de; Превод: Господин Тонев; Снимки: nybooks.com; soyable.tumblr.com;