Архимандрит Евтимий - беседа за народните будители „Прогрес и традиция”

Професор архимандрит Евтимий Сапунджиев: „Прогрес и традиция”
 

На 25 юли 1884 година в Копривщица е роден архимандрит Евтимий със светското име Лука Найденов Сапунджиев. Архимандрит Евтимий Сапунджиев е редовен професор в Богословския факултет при Софийския държавен университет, проявява огромна проповедническа дейност, изнася много лекции и беседи. Архимандрит Евтимий е убеден, че моралната деградация и комунизмът представляват най-голямата опасност за българския народ и с несломим дух до края на живота си през 1943 г. води непримирима борба за тяхното отстраняване от обществения живот. Публикуваме неговата беседа „Прогрес и традиция” от сборника „Социално-етически беседи”, съставен от свещеник Георги Гугов:

„Как да характеризираме понятието „народен будител”? Не всеки жертващ се за някоя идея и не всеки обичащ родината се удостоява да бъде в „пантеона” на народните будители, за които българската младеж повтаря: „Техните пътища са и наши пътища”. Не всеки идеалист, макар и умрял за идеята си, се допуска да влезе в този „пантеон”.

Когато несъмнено обичащи ближните си младежи се хвърляха в устата на смъртта, тяхната жертва за прогреса не беше наречена от вашите сърца и от историята „народен подвиг”. Защото преклонението им пред прогреса не се придружаваше и от преклонение пред традицията на своя народ. Народни будители са само онези идеалисти и мъченици, които са съумели да останат едновременно верни на прогреса и на традицията.

Един обществен деятел може да се въодушевява от най-модерни и най-напредничави идеи, но не успее ли да постави осъществяването им в контакт с културното състояние в миналото и настоящето на своя народ, с неговите традиции, народни идеали и самобитност, въодушевлението и деятелността на такъв обществен деятел ще останат безполезни, а могат и да станат вредни за народа му.

Устремът към прогрес е едно движение, а всяко движение трябва да получи импулс и сила от друго, предидущо движение. Не може обществената работа да се върши в една изолирана от всякакви връзки с миналото среда, както не може да се запали един огън без помощта на друг огън или без помощта на концентрирани някъде светлина и топлина от миналото. Не е достатъчно само да имаш устрем към светлина и идеи, необходимо е и да приспособяващ летежа си към тях с възможностите, които ти дават твоята природа, твоите привички и миналото ти.

Когато едни обществени и културни форми се наложат като победители в живота на един народ, те имат тенденцията да го накарат той вечно да ги крепи. Това често създава една вкоченялост, една заспалост у старите поколения в името на идеите и принципите на миналото и настоящето. Будителите са ония, които не се поддават на общата летаргия, а чувстват душите си озарени от светлината на нови идеи и форми. Чувстват волята си устремена към разпространение на тези идеи и в душите на сънародниците си, и в живота и в историята на своя народ.

Будителят не мечтае да наложи на своя народ със сила своите идеи, а мечтае да го събуди чрез тях. Затова младежта лесно няма да даде сърцата си за честване на народни диктатори, колкото и благородни да са идеите, от които се въодушевяват те. Най-важни благодетели и водачи на един народ са ония, които са будили самия народ със зов за култура и прогрес и целия народ са правили съзнателен участник при творчеството на своите исторически съдбини.

Затова например и народният будител Любен Каравелов, когато видя България свободна, не замечта за високи държавни постове, за да води от тяхната висота своя народ, а си остана писател и печатар в Русе, за да продължава да буди своя народ. Затова и дякон Васил Левски например, когато веднъж е бил запитан, какво ще прави, когато се освободи България, отговорил: „Ще потърся друг потиснат от робство народ и ще се посветя на буденето му за свобода”.

Всички народни будители са притежавали това качество – те никога не са горели от въодушевление за идеите на прогреса, без да горят същевременно от въодушевление да приобщят с тези идеи съзнанието на своя народ, да ги приспособят към неговото настояще и към неговите традиции.

Между българските народни будители няма нито един такъв, който да е бил поклонник на общочовешкия прогрес, без да е поклонник на традициите на своя народ. Както и нито един такъв, който да е бил поклонник на традициите и самобитността на своя народ, без да се е интересувал от общочовешките идеи за прогрес. И без да е чувствал дълг да подтиква своя народ към това, да не затваря себе си в черупката на настоящето, а да устремява всякога поглед към бъдещето, да не се задоволява само с традиционното и националното, а да устремява всякога поглед към общочовешкото и към прогреса.

Помнете това съществено качество на народния будител – еднакво да служи и на прогреса, и на традицията, и гответе душите си за носителки и разпространителки между нашия народ както на завещаните му от историята самобитни национални ценности, тъй и на предлаганите му от новото време и от по-културните народи ценности на прогрес и общочовешки възход!

Никой друг мироглед не държи тъй сметка и за старото, и за новото, както християнският. И никое друго учреждение не издига тъй еднакво и традицията, и възхода към новото и националното, и общочовешкото, както църквата. Затова не е случайно и обстоятелството, че за празник на българските народни будители е избран денят на Св. Йоан Рилски.”

Списание „Зов”, 1935 г.

Със съкращения от „Социално-етически възгледи” – Избрани слова и беседи

Съставителство свещеник Георги Гугов, ИПТК „Збелсурд”, Пловдив, 2005 г.

Снимка: svejo.net;