Евгени Кръстев: Корупцията като явление на модерността

 Евгени Кръстев: Корупцията като изследователски проблем

Какво е корупция? Към настоящия момент ясна дефиниция за корупция не съществува. Това, което може да бъде отбелязано е, че са налице само някои характеристики, по които явлението може да бъде разпознато, напълно или частично. При тези обстоятелства всяко едно говорене за корупцията носи определена условност. Сложните социални явления обаче изискват много дълги периоди от време, за да могат да бъдат пълноценно изследвани и като резултат от това точно дефинирани.

Нека вземем за пример дефинирането на понятието – „държава”. Още от древността многобройни философи, енциклопедисти и политически мислители търсят отговор на въпроса – какво е държавата. Дефиниция на това явление дава Макс Вебер едва през 19 век – „Човешка общност, която на една определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие” ( Вебер, М. Политиката като призвание. в: Ученият и политикът. С.,1993, стр. 46 ). Дефиницията на М. Вебер по същество е резултат от дългогодишен колективен труд.

Друг проблем, когато става дума за изследването на сложни социални явления е този, че при тях общественото развитие се отразява по специфичен начин, то има много по-динамичен ефект или казано с други думи, самото развитие бързо променя характера на изследваното явление. И може да се случи така, че когато изследването е дало някакви резултати, те вече да не са напълно адекватни и съотносими със самото явление.

Като следващо препятствие при изследването на сложните социални явления посочваме това, че те се намират в полето на различни области от публичния живот. И се отнасят до различни типове дейност, всеки от които с различни приоритети, различни механизми на работа, различно разбиране за ефективност, различно подготвен човешки ресурс. Ако отново се върнем на примера с Макс Вебер ще установим, че и той постига изследователски резултат като извежда на преден план една определена характеристика на държавата – монопола върху легитимното физическо насилие. Мотивът на Макс Вебер е, че тази характеристика е присъствала като белег на държавата от нейната поява до съвремието, в което той живее.

Що се отнася до корупцията, изследователският интерес към нея води началото си от 50-те и 60-те години на 20 век. Твърде кратък период, за да са налице конкретни изследователски резултати. Корупцията не е и не може да бъде обикновено престъпление, на нея не бива да се гледа и като на организирана форма за осъществяване на незаконна дейност, напр. мафия. Тя е явление, което по определен начин се съотнася с публичността, с публичния интерес, с публичната сфера. Корупцията не би могла да съществува без наличието на форми за публичен живот. Именно тези форми се противопоставят на произвола в човешките отношения и работят за неговото препятстване.

От тук следва, че корупцията не е вид произвол, нито обикновено престъпление, ако приемем, че обикновеното престъпление е израз на произвол срещу легитимен субект или определени негови характеристики. Корупцията не би могла и да е някаква форма на мафиотска организация именно поради това, че се съотнася по определен начин с публичността, с която мафията няма и не може да има нищо общо. Това налага корупцията да бъде мислена извън контекста на престъпността и на организираната престъпност, независимо, че в медийното пространство и политическите речи подходът е точно обратният.

На този етап е значително по-лесно да се каже какво не е корупцията, отколкото какво е тя. Като се вземе отново под внимание, че корупцията не е обвързана с насилието, би могло да се каже, че в основата й всъщност стои договарянето. Едва ли е необходимо да се отбелязва, че договарянето е модерен механизъм за функционирането на човешките отношения. Това ясно сочи, че корупцията е продукт на Модерността. Тя се изразява в подкупи, придобиване на блага по съмнителен начин, но това са резултатите от корупцията като явление.

Ако бъдем докрай коректни в насока реторика по отношение на корупцията, следва да говорим не за борба срещу самото явление, именно, защото то е продукт на Модерността, а за борба срещу резултатите от това явление. Тази борба обаче е много трудна, защото няма как да бъде ориентирана към първопричината, която е самата Модерност. Практически на този етап за законодателство срещу корупцията не може да се говори, освен популистки, защото става дума за социално явление, чийто произход се намира в самата Модерност.

По принцип недостатъци има във всяка една система, но съвременните обществени системи се отличават с това, че могат да изработват по естествен път превенции по отношение на неприемливите за самите тях резултати от едно или друго социално явление. Не че във Финландия и Дания не съществува корупция като явление, но резултатите от нея са почти или може да се каже направо нулеви (според Световната банка), т.е. в тези страни, които несъмнено са напълно модерни, напълно съвременни, корупцията просто не е ефективна. У нас все още не се е развила напълно съвременна обществена система и това обяснява липсата на споменатите по-горе превенции. А ако корупцията дава добри резултати, то това означава, че тя е ефективна.

Ефективността на корупцията означава разрушаване на публичното пространство и превръщането му в обект на частни интереси, които зад прикритието на общото благо реализират собствени егоистични проекти и задоволяват самите себе си. По този начин се стига до постепенното разпадане на всички общностни връзки, тъй като при разпаднало се публично пространство отделният човек бива лишен от възможността да участва в каквито и да било публични форми на живот, което води до неговото изолиране или дори до самоизолиране.

Тук именно е изворът на нематериалните проблеми, които корупцията предизвиква и точно тези проблеми са същностната заплаха за човека и общността. Чрез изолация или самоизолация човек престава да бъде част от общността, той се разделя с естествената си среда, като по този начин губи природата си на политическо животно, каквато дефиниция Аристотел е направил за хората още през Античността.

Останал без средата си, човекът е слаб, уязвим и несвободен, все характеристики, които не биха позволили стопанска, културна, политическа или каквато и да било друга инициатива, която той би могъл да предприеме съобразно способностите си. Така пред отделния човек има само един избор, той може да остане изолиран или пък да потърси начин за участие в егоистичните интереси, които се реализират зад прикритието на общото благо. За съжаление това е избор без полезен ход, защото и в двата случая отвежда много далеч от политическото животно на Аристотел.

Снимка: n-tv.de;