Евгени Кръстев: Българският преход и легитимността на политическите играчи

Политологът Евгени Кръстев за кризата на легитимността

Българската десница започва своето съществуване в условията на липса на индивидуална свобода, липса на човешки права, липса на възможности за свободна стопанска инициатива. Kато се има предвид, че демократизирането на българското общество в началото на 90-те години можеше да започне само отдясно, преодоляването на споменатите липси се превърна в мисия за десницата и това бе съвсем нормално и логично.

В периода на зараждането на десницата за проблеми от естеството на идентификация, цели, обществена потребност от нова алтернатива дори не бихме могли да говорим. Подобно на десните политики в останалите източноевропейски страни и в България тяхното възникване бе свързано със самата структура на обществото и се изразяваше в необходимостта от структурни промени. Какво в случая следва да се разбира по-точно под структурни промени в обществото?

Осигуряването на индивидуални права и свободи и възможностите за свободна стопанска инициатива да бъдат свързани в едно цяло. В общ стопанско-етичен модел, какъвто например е социалното-пазарното стопанство, което би дало възможност за цялостно обществено обновяване – морално, икономическо, политическо, културно.

Един подобен стопанско-етичен модел би обвързал материалните и нематериалните измерения на обществото, би поставил ясна граница между частната и публичната сфера, би определил рамката на държавна намеса в икономиката. За реализирането на тези промени обаче, десницата се нуждаеше от държавната власт във вида, в който тази власт съществуваше тогава, в началото на 90-те години.

Десницата се нуждаеше от държавната власт, не за да управлява обществото и обществените процеси, а за да промени обществената структура и да постави основите на изграждането на нов тип публични и междучовешки отношения. Но десницата трябваше също така да получи съществуващата все още към 1990 г. тоталитарна власт чрез демократичен механизъм, каквито са свободните парламентарни избори.

Десницата не можа да стигне до убедителни изборни победи в първите години на преходния период, но не това е най-значимият проблем, който би трябвало да е обект на коментар и разсъждения. Що се отнася до необходимостта от структурни промени в българското общество, те несъмнено щяха да се случват и двигател на това трябваше да бъде десницата, независимо дали като управляващ субект или в опозиция. Структурните промени в обществото логично щяха да доведат след себе си и промяна във властовата структура на държавата.

Тук е мястото да отбележим, че властовата промяна не се изчерпва с приемането на нова демократична конституция, това е един процес, който е свързан с утвърждаването на демократичните принципи в обществото, с изграждането на пазарно стопанство и адекватни на тези нови реалности публични отношения.

Логиката изисква да се отбележи, че промяната трябваше да се осъществява в посока от обществото към властта. Първоначалното спечелване на държавната власт във вида й от началото на 90-те години бе необходимо основно, за да се даде началото точно на този процес – структурни промени в българското общество.

Нещата обаче не се развиха по този начин, сериозна вина за което носи именно десницата. Макар да не бе на власт в самото начало на прехода, десницата беше основен двигател и вдъхновител на промените, което дори в опозиция й осигуряваше много повече влияние, отколкото по принцип опозиционните субекти биха могли да имат.

Преходът в България обаче не започна с реформа на структурите на обществото, той започна с реформа, по-точно трансформация на самата власт. И десницата не се противопостави на това, а дори напротив, участва в този погрешен подход и това бе началото на кризата на нейната легитимност. Като начало на прехода този модел отговаряше много повече на потребностите на левицата и по-конкретно на БСП, отколкото на десните субекти, групирани в и около СДС.

Подобно реформиране не можеше да осигури непрекъснатост и стабилност на връзката между обществото и властта, такава така и не се изгради, откъдето произтекоха и продължават да текат процесите на делегитимация. За левицата политическата легитимност в условията на утвърждаване на демокрацията не бе особено подходящ модел, тъй като това щеше сериозно да я отдалечи от властта, да я принуди да проведе реформи вътре в себе си и да я постави в напълно състезателни условия в желанията и стремежите й към спечелването на властта.

Към началото на 90-те години левицата разполагаше с други източници, които я задържаха във властта и гарантираха стабилността й, поради което на нея политическа легитимност не й трябваше. От политическа легитимност необходимост обаче имаше десницата. Достатъчно показателно за тази констатация е и това, че днес десните партии в България търсят себе си, докато БСП макар и изживяваща криза, няма проблеми с легитимността, т.е. тя продължава да няма потребност от такава, защото е запазила своите някогашни източници за присъствие в политическия и институционалния живот на държавата.



Разбира се, описаните тук процеси съвсем не са характерни само за България, но точно у нас те се изявиха в силно изразена и дори крайна форма. Българската десница от 90-те години дори не се опита да създаде една удобна за самата себе си политическа среда.

Дейността на българската десница при преходния период трябваше да бъде преди всичко насочена към превръщането на държавната власт в зависима от обществото и от интересите на хората. Още повече, че това бе необходимо както за навлизането на демокрацията трайно в обществото и държавата, така и за утвърждаването на десницата и нейното легитимно присъствие във властта.

В този смисъл може да се каже, че в началните години на прехода общественият и партийният интерес на десницата са били много близки помежду си и дори припокриващи се. С други думи, българската десница от началото на прехода е пропуснала една много подходяща възможност трайно да превърне България в стабилна демокрация и успоредно с това да превърне себе си в устойчива величина, която търси своята стабилност и своето развитие в обществената подкрепа и в общественото мнение.

Плъзгайки се обаче по повърхността на модела на левицата, т.е. реформиране на властта или по-точно трансформиране на властта без оглед на структурата на обществото и неговите характеристики, десницата спомогна (съзнателно или не) за превръщането на властта в една самостоятелна сфера, независеща почти от нищо.

Така се отвориха широки възможности за редица неблагоприятни явления, които характеризират българския преход – популизъм, преследване на властта като самоцел, използване на властта за задоволяване на частни, групови интереси. Стигна се до практикуването на един и същ политически стил както от левицата, така и от десницата, което именно предизвика постепенното обезличаване на десницата. Пропускането от страна на десницата да легитимира демокрацията и себе си, доведе до нейното израждане и в последствие до обезличаването й.

Уеднаквяването на политическия стил на десницата с този на левицата отне възможността десницата да бъде възприемана като политическа алтернатива. Дори ако погледнем на нещата от гледна точка на генезиса на политическите движения, ще видим, че популизмът, преследването на властта като самоцел, използването на властта за частни, групови интереси ни най-малко не са характерни за десните политически сили. В политиката тези явления навлизат отляво, а с утвърждаването на социалдемокрацията като ценносттна основа на левите в Европа политиката постепенно се прочиства от тях.

В България обаче и леви, и десни, възприемат тези явления и им се отдават, дори изборните състезания са състезания за пряко спечелване на властта, а не за конкуриране на идеи, политики, управленски стратегии. Този подход логично води до деполитизиране на обществото и така основните играчи получават възможност да решават властовото състезание чрез своите твърди и най-твърди партийни ядра. Именно тук можем да намерим обяснението, че интересът към изборите от страна на хората с право на глас намалява постоянно и безвъзвратно.

Усещането у гласоподавателите, че от тяхната воля не зависи нито политиката, нито властта и управлението се дължи също и на това, че политическите сили не се нуждаят от легитимност, за да участват в политиката и управлението. За българските партии всъщност се оказа доста удобно да си осигуряват участие в политиката само чрез своите твърди партийни ядра.

По този начин на партиите не им е необходимо нищо извън твърдите ядра. Те не се нуждаят от общуване с хората, не се нуждаят от затормозяваща работа по подготовката на политически програми, комуникационни проекти, управленски стратегии. При тези обстоятелства се стига до ситуация, при която властта моделира обществото, а не обществото – властта, както би следвало да бъде, ако съществува стабилна демокрация и утвърдено гражданско общество. При този обърнат модел управляващите в България (които и да са те) придобиват власт много повече от управляващите в стабилните демокрации.

Това е власт, която те дори не могат да консумират, а опитите им да я използват за реформи обикновено не са сполучливи, защото това са самоцелни и хаотични опити. Ако властта се моделира от обществото, то самото би посочило необходимостта от реформи и тогава управляващите само трябва да бъдат прозорливи, за да осъзнаят тази необходимост и да намерят адекватните отговори. При моделиране на обществото чрез властта обаче, за обективно необходими реформи не може да се говори.

И ако днес в България не се стига до адекватен отговор на кризата, то отговорът на въпроса за причините също се намира в горните редове. Излизането от кризата е свързано с провеждането на качествени реформи. Какви – това е големият въпрос!

Снимка на митинга: www.eurochicago.com;