С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Етика, ценности, кредо, принципи на Алберт Швайцер и смисълът на живота

Етика, ценности, кредо, принципи на Алберт Швайцер и смисълът на живота

Алберт Швайцер и благоговението към живота

Алберт Швайцер е забележителен общественик, философ, богослов, органист и лекар. Роден е през 1875 г. в Кайзерсберг, Елзас - по това време в пределите на Германската империя. Заедно със съпругата си Елен през 1913 г. заминава за Африка и в селцето Ламбарене, днешен Габон, със собствени средства изгражда болница. През целия си живот Алберт Швайцер е тясно свързан с творчеството на Йохан Себастиан Бах и неговата органова музика.

Кредото на Швайцер е да живее живота си според своето лично разбиране за човечност. През 1952 г. е удостоен с Нобеловата награда за мир. Алберт Швайцер влага финансовите средства от Нобеловата награда в построяването на пансион за прокажени в Ламбарене, където живее от 1913 г. до края на живота си през септември1965 година.

Защо и днес личността на Алберт Швайцер излъчва обаяние и привлича хора, които търсят смисъл в живота си? Разговор с Айнхард Вебер, председател на дружество, което подпомага болницата на Алберт Швайцер в Ламбарене.

Въпрос: Каква е била основната мотивация за Швайцер по онова време да се отправи от идиличната област Елзас към една толкова чужда местност в Западна Африка?

Айнхард Вебер: Като млад Алберт Швайцер вече смята, че привилегированият му живот - да може да следва, да се занимава с музика, да има превъзходни учители - го задължава някой ден да даде нещо на хората. Той иска и чувства дълг да служи непосредствено на хората.

Решението да направи толкова смела крачка към Африка в навечерието на Първата световна война през 1913 г. показва ли идеализъм или по-скоро наивност?

Зависи малко и от това, какво се разбира под наивност. Ако въпросът се свежда до реализирането на целите, Проповедта на планината също е наивна, тъй като всички, дори теолозите, твърдят, че тя е непостижим идеал. При Швайцер беше различно. Той се чувстваше следовник на Исус като лечител - помощник, който просто помага на хората. Да бъдеш човек за хората –това беше разбирането му за религията.

Достоверността, истинността на Швайцер ли е сърцевината на поведението му - че той не само е проповядвал принципите си, но и ги е живеел?

Това е решаващото, съзвучието между говорене и поведение и действие. То е, което днес липсва на всички нас, било в теологията, било в политиката. Обещава се нещо и след това не се спазва. Епископи си построяват огромни дворци и всичко възможно или проповядват целомъдрие, а имат огромен проблем сред свещениците си.

Носителят на Нобеловата награда за мир Швайцер отстоява един етичен принцип: благоговение към живота (заб. на български език това послание е превеждано и като „преклонение пред живота” - от немски език „Ehrfurcht vor dem Leben”). Как той е стигнал до тази позиция?

Още като много млад Швайцер е размишлявал върху културата ни. През 1900 г. той е споделял убеждението, че ние, както той пише в началото на първия си том на своята „Философия на културата” през 1923 г., „ние живеем в епоха на залеза на културата”, тъй като липсва етиката. В тишината на девствената гора той стига до понятието „благоговение към живота” („преклонение пред живота”). Неговата елементарна отправна точка гласи: „Аз съм живот, който иска да живее, сред живот, който иска да живее”.

Днес кредото на Швайцер все още ли е отговор на етичния вакуум на модерното общество?

Безусловно. Швайцер обвини философията, че от 1850 г. вече не разглежда проблема на етиката – и ако изобщо го разглежда, то само периферно. Ножицата между това, което междувременно сега сме в състояние да разрушим и това, как би трябвало да се отнасяме отговорно към тази земя, просто е все по-голяма. Имаме наложително нужда от основа, за да намалим  отново това несъответствие. Тази основа е философията на Швайцер за благоговението към живота (преклонението пред живота).

Тази етика валидна ли е отвъд неговия живот?

За мен тя е вечно валидна. И с всеки ден става все по-актуална, защото заплахата за земята с всеки ден става по-голяма. Жизненонеобходимо е едно отговорно отношение към творението.


Скромният надгробен камък на Алберт Швайцер в Ламбарене в съседство с гроба на съпругата му

Изворът на основното етично послание на Швайцер религиозен ли е или излиза извън религиозното?

Сигурно посланието се основава и на религията. Но то излиза извън религиозното, тъй като е родено от мисленето, т.е. по същество е философско послание.

Винаги е радващо изживяването, че млади хора са в търсене на смислови категории. Могат ли посланието и животът на Швайцер да им дадат нещо?

Да, а именно защото младите хора са много отзивчиви към обикновени правила, които ясно казват, за какво си струва да се живее. За мен не съществува нищо по-смислено от готовността, да помагаш на хората. И младите хора го знаят интуитивно много добре. Просто, то не се насърчава и това е големият проблем. Това е пътят към самия себе си, в истинско размишление за смисъла на собствения живот. За тези, които полагат усилия в тази посока, Швайцер може да бъде голяма помощ. Той, например, беше такава помощ за мен.

Лекарят от Ламбарене Алберт Швайцер винаги е излизал лично пред обществеността, на трибуни и подиуми, за да събира дарения за болницата си. Той би ли отишъл днес в едно телевизионно токшоу?

Добър въпрос. Ако би било критично за Ламбарене и той иска да запази болницата, особено днес, да, според мен би го направил.

Още за Алберт Швайцер

Алберт Швайцер заменя престижната длъжност на преподавател във висшето училище в Страсбург с едно петно от джунглата на екватора. Тук Швайцер започва втория си живот. Тогава 38-годишният мъж, отказал се от добрата си работа като професор по теология в Страсбург и от изявите си като знаменит органист, решава да служи, както казваше той, на най-бедните.

„Който вярва, че е християнин, само защото ходи на църква, се заблуждава”, казва Алберт Швайцер, който е син на пастор от Елзас. „Човек не става кола, ако влезе в един гараж.” Швайцер беше сигурен за себе си, че следването му по теология, философия и църковна музика, както и преподавателската му дейност, не са достатъчни, за да следва истински Исус Христос.

В Африка Швайцер развива етичната си концепция за „благоговение към живота” („преклонение пред живота”). По време на пътуване по реката той осъзнава, че всички живи същества са също толкова привързани към живота си, колкото и самият той. „Човекът е етичен само тогава, когато животът му като такъв, животът на растението и на животното, също като живота на човека се възприема за свещен и че човек се посвещава на живота, който е в беда”, формулира основната си идея Швайцер.

Критици обвиняват Швайцер, че до края на живота си разглеждал черното население само като „бедни братя и сестри”, на които европейците трябвало да донесат  цивилизацията. Той изразявал резерви към независимостта на африканските държави от колониалните сили. Считал местните жители за неспособни да управляват своите държави. Разбира се, критиката не съумяла да опетни положителния образ на Швайцер сред обществеността.

По време на Студената война, срещу нежеланието на много правителства, той категорично се противопоставя на ядреното въоръжаване и опитите с ядрено оръжие на великите сили.

Когато този човек, познат със своите фундаментални, но политически често не много конкретни послания, става решителен противник на ядреното въоръжаване, това поражда раздразнение в някои западни страни. Алберт Айнщайн вече е спечелил Швайцер за антиядреното движение. Двамата се познават още от студентските години. Ако американският гражданин Айнщайн критикува ядреното въоръжаване, той вероятно би бил изгонен от страната. Това не може да се случи с европееца Швайцер.

През 1953 г. Швайцер получава Нобелова награда за мир. Неговият „Апел (обръщение) към човечеството” през 1957 г. и речта му по радиото „Мир или ядрена война” през 1958 г. се излъчват по целия свят. Чрез призивите си той се превръща в персона нон грата в Америка, планираното му удостояване с докторска степен в Принстънския университет пропада.

Едва при президента Джон Ф. Кенеди това отношение към Швайцер се променя. По време на Кубинската криза през 1962 г. Швайцер призовава президента Кенеди да се въздържа от използване на оръжие. Президентът Кенеди отговоря веднага и кореспонденцията между тях продължава. Алберт Швайцер е реабилитиран. През 1947 г. списание „Life Magazine” обявява Алберт Швайцер за „най-великия човек на света”.

Източник: evangelisch.de; снимки: walula.de; evangelisch.de;
Съставителство и превод: Господин Тонев;