Ернст-Волфганг Бьокенфьорде за модерната държава и етоса в обществото

Ернст-Волфганг Бьокенфьорде - държава и религия

Ернст-Волфганг Бьокен e професор по публично право в Мюнстер, Билефелд и Фрайбург. От 1983 до 1996 г. е съдия във Федералния конституционен съд. Той живее в Ау, близо до Фрайбург. Неговата известна максима от 1964 година гласи: „Свободолюбивата секуларизирана държава живее от предпоставки, които самата тя не може да гарантира. Това е големият риск, в който тя, заради свободата, е попаднала. Като свободолюбива държава тя може да съществува само ако свободата, която тя признава като право на гражданите си, се регулира отвътре, от моралната същност на отделния човек и от хомогенността на обществото.” Конституционалистът Ернст-Волфганг Бьокенфьорде за моралните устои на модерната държава - едно интервю на Кристиан Рат от taz.de

Въпрос: Г-н Бьокенфьорде, Вие изковахте една сентенция, с която от десетилетия се описва отношението на модерната държава към религията. „Свободолюбивата секуларизирана държава живее от предпоставки, които самата тя не може да гарантира”. В какво се състои дилемата?

Ернст-Волфганг Бьокенфьорде: Държавата разчита и се основава на това, че гражданите имат определени основни нагласи, един етос, който обезпечава държавния ред, в противен случай тя трудно ще осъществява политика, ориентирана към общото благо. Ако всички нейни цели  трябваше да бъдат налагани с принуда, скоро държавата вече нямаше да бъде свободолюбива държава.

Следователно хора без морал могат да бъдат управлявани по-трудно, отколкото хора с морал?

Може да се каже така. Държавният ред трябва да се обезпечава от един етос в обществото.

Държавата не може ли сама да създава този морал?

Свободолюбивата държава наистина може да подкрепя и насърчава моралната същност на своите граждани, но не самата тя да го създава или гарантира. Тъй като, ако със своите величави методи тя се опитва да налага на гражданите един етос и морални признания и да постига това насила, тогава тя вече не е свободолюбива държава.

Как държавата може да подкрепя и насърчава обществения морал?

Това включва не на последно място възпитателната мисия на училището, дори днес тя за съжаление да се възприема все още слабо. Освен това самата държава може благонадеждно да преследва морални цели, като например социална справедливост и така да създава климат, в който моралът се възприема сериозно.

Критици Ви упрекват, че подчертавате прекомерно етичната сила на религията.

Тази критика пренебрегва контекста, в който през 1964 година формулирах тази фраза. Тогава се опитах да обясня предимно на католиците възникването на секуларизираната, тоест светска, тоест вече нерелигиозна държава и да премахна скептицизма им към нея. Или това беше още преди 1965 година, когато в края на Втория ватикански събор католическата църква за първи път призна напълно религиозната свобода. Разбирайки този скептицизъм призовах католиците да приемат тази държава и да се включат да участват в нея, между другото с аргумента, че държавата разчита на тяхната етична сила на влияние.

Всъщност по това време не сте искали да твърдите, че единствено църквата и религията създават етоса, който споява държавата?

Не, може би някои представители на църквата интерпретират това по този начин, но това не беше мислено така. Светогледни, политически или социални движения също могат да насърчават общностния дух на хората и готовността постоянно да не гледат безогледно само своята собствена изгода, а по-скоро да са ориентирани към общността и да постъпват солидарно.

Бихме ли могли тук със същото право да споменем например екологичното движение или синдикатите, които са застъпват за социална справедливост?

Сигурно. Без съмнение такива движения от своя страна често са трайно формирани от  религиозни представи. Така християнската вяра, че всеки човек е създаден от Бога по негов образ и подобие, благоприятства участието за признаване на равенството на хората. Изобщо християнството е оказало голямо влияние върху развитието на цялата ни култура.



Как сега държавата трябва се държи, като се има предвид, че живее от предпоставки, които тя самата не може да гарантира?

Тя трябва да насърчава всички, които допринасят за тези предпоставки. Църквите и религиозните общности имат признат статут, те получат допълнителни финансови средства за своята социална работа и за своите училища. Който прави дарение за общополезни цели, получава данъчна отстъпка. Семействата се насърчават, тъй като техният възпитателен успех е важен. И естествено, държавата би трябвало генерално да се грижи за духовния живот и за културата и да ги насърчава.

Трябва ли държавата да насърчава също така анархисти и автономни леви радикални групи? Те също привнасят една подобаваща мяра от морална същност в обществото.

Не бих отишъл толкова далеч. Който се държи законосъобразно, наистина трябва да бъде оставен на спокойствие от държавата, това следва от основните права, които гарантират свободата. За конкретни социални дейности също може да има държавно поощряване. Но държавата не трябва да насърчава анархизма като такъв.

В съчинението си от 1964 г. заедно с моралната същност на населението споменавате една втора предпоставка на свободолюбивата държава: хомогенността на обществото. Това звучи назадничаво.

Това често се разбира погрешно, а и беше формулирано неумело. Имаше се предвид преди всичко една относителна хомогенност в смисъл да имаме обща представа за това как искаме да живеем заедно.

Следователно не е ставало дума за народностна хомогенност?

Представите за народностна хомогенност бързо могат да доведат до гибел и  разложение, както показа нацизмът. Но национално чувство, което наистина в значителна степен е феномен на съзнанието, може изцяло да предаде една относителна заедност.

Една обща представа за това как искаме да живеем заедно – тогава представите днес би трябвало  коренно да се различават.

Това вероятно е така. Но то също така е израз на свободолюбивата държава, всеки да е в състояние да води живота си по свой собствен замисъл. Толкова по-важни тогава стават толерантността и признаването на различието като едно общо поведение.

В края на краищата става ли дума за един вид „Ние-чувство”?

Да. Ралф Дарендорф го нарича sense of belonging, тоест чувство за принадлежност. За това могат да допринесат много фактори: общ език, обща история, успешна политика, националният отбор по футбол. И на европейско ниво би трябвало да възникне едно подобно sense of belonging чувство за принадлежност, за да се възприема Европейския съюз като общност от граждани, а не като чужд бюрократичен апарат.

Германия и другите индустриални държави днес са много по-пъстри, отколкото през 60-те години. Повиши ли преобладаващо мюсюлманската имиграция моралната същност на обществото или мюсюлманите нарушават „Ние-чувството” (чувството за принадлежност)?

На този въпрос не може да се отговори еднозначно. Чуждостта, другите обичаи и традиции на мюсюлманите сигурно са проблем. Затова е важно  всички да са готови да признават съответната другост в рамките на общия ред, който ни свързва.

Каква роля може да играе ислямът в секуларизираната държава?

Секуларизираната държава наистина не е религиозна, но тя също така не е враждебна спрямо религията. Така както държавата е отворена да признава и насърчава християнството като важна съставна част на нашата култура, така и имигрантите трябва да могат в частния си живот и публично да изповядват своята религия. Интеграцията предпоставя възможности за живот според собствените корени.

Съставна част от християнски формираната култура са празници като Великден и Коледа. Трябва ли в бъдеще в Германия да има и един мюсюлмански празник?

Мисля, че това е идея, върху която си струва да се размишлява. Ако например ислямският Курбан байрам (ден на жертвоприношението) стане празник, това би било знак, че тази държава приема мюсюлманите в тяхната другост като равни.

Зависи ли приемането на мюсюлманите в светската държава от това, дали ислямът от своя страна също приема светската държава?

Най-напред да се надяваме, че мюсюлманите приемат предложението на светската държава, която им позволява да живеят в рамките на закона съобразно своите представи и че с течение на времето те ще преодолеят своите евентуално все още съществуващи предубеждения. Това може изцяло да има успех, защото свободата винаги е също така и заразна. Интеграцията на католиците в секуларизираната държава показва, че тази концепция не е нереалистична.

Със съкращения от: http://www.taz.de;

Превод: Господин Тонев;

Снимки: newsletter-archiv.law-school.de; commons.wikimedia.org;