Епископ Илзе Юнкерман за смисъла на прошката и помирението

Илзе Юнкерман: Стена на мълчанието пред жертвите на системата

Илзе Юнкерман (родена през 1957 г.) е четвъртата в историята на Евангелистката църква в Централна Германия жена-епископ. Епископ Илзе Юнкерман пред вестник „Крист унд Велт” за смисъла на помирението и липсата на съчувствие към жертвите на тоталитарната система.

Въпрос: Г-жо Юнкерман, ГДР не беше правова държава, нали?

Илзе Юнкерман: Да, без съмнение. Тя не познаваше разделението на властите. В рамките на своето право тя въздаваше правосъдие, което не беше осъществявано по демократичен път. Гражданските права бяха силно ограничени.

Вие искате помирение. Вашите опоненти пледират най-напред да се напише историята на държавата, в която нямаше върховенство на закона. Вие против това ли сте?

Не, съвсем не. И на последната дискусионна среща с Мариане Биртлер (Мариане Биртлер оглавява Федералната служба за архивите на Щази от 2000 до 2011 г.) в Ерфурт пледирах за това. Погрешно е медиите да ме цитират с „призив за помирение”. За мен предпоставката е следната: след встъпването ми в длъжност през 2009 г. добих впечатлението, че в църквата и в общините стъпките към помирение са все още повече пред нас, отколкото зад нас.

Да се молим за помирение – това е повеля на Бога към християните. Исус беше казал, че ние трябва да се помирим, преди да се молим на Бога. Това е част от нашата вяра в един прощаващ Бог - да простим и на себе си и да поискаме прошка от брата, от сестрата. Не е възможно помирение, без да се проучат и осъзнаят неправдата и накърняването на правата. Когато изразих призива си да се търсят стъпки за помирение, имах предвид най-напред християните, които са били засегнати от преследване и потисничество, от предателство и шпиониране.

Част от проучването и осъзнаването на миналото е и възможността да се започне разговор с хората, които са на страната на извършителите, които считаха липсата на върховенство на закона за правилна. И трябва да се прави разлика. Диктатурата потиска индивидуалността или я отрича заради един по-велик идеал. Но историите на хората са индивидуални, макар и да са станали в една обща несправедлива система и според една обща схема. Ние трябва да приемем тези различия, за да се отнесем справедливо към хората.

Как Вашият призив се възприе от хората? Имаше ли голяма съпротива?

Имаше много реакции, призивът намери отзвук и одобрение, както и възражения и съпротива. Когато обсъждахме тези неща с Мариане Биртлер, тя подчерта, че жертвите на системата страдат и до днес и че спрямо тях се проявява твърде малко съчувствие. Затова те не биха могли да сложат край на това. Тук съм напълно съгласна с нея. Наблюдавам стена на мълчанието. Жертвите никой не ги слуша или ги слуша твърде малко.

При сексуална злоупотреба е ясно колко време е необходимо, преди травматизираните жертви въобще да са в състояние да започнат да говорят. Като оценка за тези неща двадесет години са малко време. А за да се разговаря е нужно и съчувствие в обществото. Има нужда от пространства, има нужда от хора, които слушат с интерес и които отварят сърцата си за историите на жертвите. Наистина, Мариане Биртлер ми противопостави и аргумента, че не е задача на епископа да показва и съчувствие към извършителите.

Към извършителите?

Да. Готовността за помирение трябва да важи за всеки човек. Ние, християните, правим разграничение между делото и лицето. Личността не може нито да извоюва достойнството си пред Бога с дела, нито да го проиграе чрез злодеяния. Човекът, дори и палачът, е повече от сбора на своите действия. В същината си той по-скоро е изправен пред Бога, той е човек, който казва „Да” на Бога. Трудно е да издържиш това, когато си извършил тежка несправедливост. Но точно тук ние сме призовани като християни.

Как си представяте проучването и осъзнаването на миналото? Като например комисиите за истината в Южна Африка, в които жертвите разказваха на палачите своята история?

За това вече е твърде късно. В Южна Африка веднага след края на апартейда започнаха с това. Г-жа Биртлер с право запита как може да се извърви един предопределен, предписан път. Всеки човек върви в свое собствено темпо. Едните могат да кажат: „Съжалявам. Мога да го обясня, но е трудно да се извини това, което направих.” За тези неща ми разказваха постоянно. Други не могат да вървят толкова бързо.

Прошката има нужда от своето време. Но считам за важно, че има възможности за провеждане на разговори, в които някои хора могат да разказват, а други да ги слушат. През тази година в църквата ние ще разсъждаваме върху следното: какви са досега резултатите от проучването и осъзнаването на миналото, какво все още предстои? Къде хората се чувстват още наранени? Каква несправедливост им беше нанесена, включително и от членове на църковното ръководство, които сътрудничеха на Щази? И как ще предизвикаме разговор помежду си? От какво имат нужда те, за да могат вътрешно да преодолеят изстраданата неправда? По този начин ние събираме опитност и за среща с жертви, които не са християни.

Църквата не стои ли също на страната на извършителите и палачите? Оскар Брюзевиц (През август 1976 г. немският лутерански пастор Оскар Брюзевиц се запали с бензин в знак на протест срещу комунистическия режим в ГДР - бел.прев.), който се самозапали, обвини Църквата.

(В своето прощално писмо той подчертава, че не се самоубива, а като призван свидетел е изпълнил една мисия. Той се оплакваа от „привидно дълбокия мир, който е проникнал и в християнството”, докато „между светлината и тъмнината бушува страшна война”)

Оскар Брюзевиц трябва да се разглежда диференцирано. Да, той обвини църквата си, че не е застанала и не се е намесила по-смело. 2016 година, 40 години от неговото самозапалване, ще бъде нов повод да разгледаме него и делото му. Днес, като църква, ние трябва да запитаме: как да започнем разговор помежду си? Трябва да преодолеем безпомощността, скептицизма и умората. В църквата цари досада по темата: „Какъв е смисълът? Е, историята беше такава. И тя няма да се промени.” Но така ние няма да се отнесем справедливо нито към жертвите, нито към извършителите.

Как църквата ще започне разговор с виновниците в своите редици?

Помолиха ме за разговор хора, които сами виждат историята си диференцирано. Те не считат всичко за погрешно и въпреки това разбират, че са замесени. Хора, които носеха отговорност в църквата и поради това се радваха и на облаги. Те трябва да погледнат, изправени срещу другите, по нов начин към своята история. Някои ми писаха: признах грешките в поведението си, казах, че считам действията си за погрешни, но не намирам истинска прошка.

В църквите имаше ясни указания: никога да не се говори насаме с Щази, винаги да се информира началника. Колко добре работеше концепцията им?

Това помогна много. От една страна в църквата винаги се знаеше, че не можеш да се изолираш напълно. От друга страна помогна стриктното правило винаги да се информира началника и да се съобщава, когато Щази влезе във връзка с теб. Въпреки това някои бяха шокирани, след като се запознаха с документите си, колко много неофициални сътрудници е вербувала Щази. Освен това закрилата на църквата беше срутена от случаи, като например този, при който Щази в Магдебург беше изпратила един млад човек да следва канонично право, за да го внедри тайно и целенасочено в ръководството на Църквата, който след това работеше като президент на църковната управа.

Намирате ли за правилно, че Роланд Ян (от март 2011 г. Роланд Ян оглавява Федералната служба за архивите на Щази) отстрани всички бивши сътрудници на Щази от службата си?

Намирам решението му за правилно. Той мислеше за хората, които посещават службата за архивите на Щази. Те биха могли да срещнат предишни потисници. Това травматизира човека още по-дълбоко, отколкото вече го е сторило запознаването с документите. И дори ако човекът отсреща не е бил мой личен потисник, той би могъл да е част от това.

Превод: Господин Тонев: със съкращения от „Крист унд Велт”

Снимки: brandigg.at; dtoday.de;