Режисьорът Емир Кустурица: Забравата е спасителна(та) форма на съществуването

Режисьорът Емир Кустурица за забравата като феномен

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер.

Но може ли идващият ден да започне без забрава. И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето?

Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов.

Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията, царува забрава. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат по-сетнешното обяснение като истина, ме накара да отделя забравата от причинно-следствените, мисловни връзки.

Забравата е килер за мисли

Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал-националистите като най-големи борци за мултиетническа Босна, само за да бъдат постигнати военно-стратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.

Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?”, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели.

Забравата, по-късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по-скоро забравиш, че са ти разбили носа и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ: „А къде съм аз в тази история”, толкова по-бързо напредваш.

Така е и в личния живот. Колкото по-бързо забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по-скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.

„Бийтълс”, Спрингстийн, Дилън и забравата

По времето, когато бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашка за новите плочи на „Бийтълс”, Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4.

И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по-лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата.

Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.

И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) форма на съществуването, иска ми са да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най-много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията „за края на историята”, която завладя света през деветдесетте години на миналия век.

Вярата в културата и идентичността

Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...

Желая да напиша книга и внимателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна по вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход.

Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:

„Абонатът в момента не е достъпен...!”

Извадка от „Смъртта е непотвърден слух” Емир Кустурица;

ИК „Колибри”, 2012 г.; Ася Тихонова-Йованович – преводач;