Елиас Канети - Фрагменти, размисли и хрумвания от „Провинцията на човека”

Елиас Канети за нещата, които човек не казва никому

Елиас Канети е един от най-значимите европейски писатели и интелектуалци, роден през 1905 г. в Русе. Публикуваме фрагменти от Елиас Канети, наричани от него „записки - спонтанни и противоречиви. Те съдържат хрумвания, родени понякога от непоносимо напрежение, но често пъти с голяма лекота.”

Според Елиас Канети „съществуват неща, които човек не може да каже никому, дори на най-близкия си, защото се срамува от тях. Не е хубаво, ако изобщо не се споделят, не е хубаво, ако потънат в забрава.” Ето някои от тези спонтанни и противоречиви хрумвания:

„Човекът е събрал мъдростта на всички свои предци, а вижте какъв глупец е той!

Най-добрият човек не би бил онзи, който се нуждае от най-малко, а онзи, който подарява най-много от онова, което му е необходимо.

Човек казва, че иска да стане по-добър, а всъщност само иска да му е по-леко.

Добър би могъл да бъде само оня, когото никъде не смятат за добър. Така този, който още като дете винаги е искал да го наричат добър, в действителност никога не може да стане. Маскараден костюм за доброта няма и тя не понася никакви аплодисменти.

Законът за съответствията в психическия живот – не можеш да сториш другиму нищо, колкото и потайно да е то, без същото да се случи и на теб. Не е изключено възмездието да се съдържа още в самата форма на нашите постъпки.

Почетните места са за слабоумните. По-добре е човек да живее в срам, отколкото в почести; никакви титли; свобода на всяка цена – на мисълта. Почестите се окачват като ковьори пред очите и ушите. Кой ли още вижда; кой чува; в почести се задушават мечтите и изсъхват плодоносните години.

Постигналият успехи вече чува само аплодисментите. За всичко останало е глух.

Никога още не съм чувал някой да е нападал властта, без да я иска за себе си, и в това отношение най-ужасни са религиозните моралисти.

Страстните ласкатели са най-нещастните от всички хора. Сегиз-тогиз ги обзема дива и безмерна омраза към съществото, което дълго са ласкали. Те нямат власт над тази омраза; за нищо на света не могат да я обуздаят; огъват се пред нея като тигри пред кървава стръв. Това е учудваща гледка – човекът, който по-рано е намирал само думи на сляпо обожание за жертвата си, взема всяка от тях обратно, ругаейки го със същата необузданост. Не забравя нищо от това, което някога е могло да зарадва другия. Обзет от безумна ярост, той ревизира списъка на предишните си радости и прецизно ги превежда на езика на омразата.

Мразя почитанието на историците към нещо, само защото то се е случило, техните фалшифицирани, вредни критерии, тяхното безсилие, лазещо по корем пред всяка форма на власт. Какви царедворци, ласкатели, вечно користни адвокати!

Някои неща се казват, за да не могат да бъдат казани никога вече. Такива са дръзновените мисли; повторят ли се, дръзновението им умира. Мълнията не пада два пъти на едно и също място. Напрежението й е голямо, но светлината мимолетна. Там, където пламне огън, вече няма светкавица.

Цинизъм: да не очакваш от никого да е нещо повече от теб самия.

Би трябвало да можеш да се изразяваш с толкова малко изречения, както Лао-Дзъ или Хераклит, и докато не можеш, значи действително нямаш какво да кажеш.

Най-ужасните хора: които всичко знаят и го вярват.

Светец е онзи, който е успял сам да насочи срещу себе си всички нравствени изпитания. Но мъдрец е онзи, който е престанал да се самоизмъчва, който знае, че съвършенство няма и е престанал да се въодушевява от него.

Сатирикът променя естеството на наказанието. Сам определя себе си за съдия, но няма никаква мярка. Неговият закон са произволът и преувеличението. Бичът му е безконечен и стига и до най-отдалечените миши дупки. Оттам измъква онова, което ни най-малко не го засяга, и шиба, сякаш има да си отмъщава за неправда, която са му сторили. Въздействието му се крие в неговата безогледност. Себе си той никога не подлага на проверка. Щом се провери, с него е свършено, ръцете му отмаляват, бичът се изплъзва от тях.

Днес разликата се състои в това, че всичко се фотографира. Ни една мизерия вече не може да бъде укрита. Цялата мизерия е станала достояние на всички. Но това означава само, че всички по-лесно свикват с нея.

В напразната си надежда една-едничка грозна жена връща стойността на поевтинялата любов.

Свободата е всяко ново лице, преди да посмее да те заговори. Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил, в който не се заглушаваш. Свободен си, докато не влизаш в сметките на другите. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име. Онзи, който не го знае, няма никаква власт над теб. Но все повече хора ще го знаят: да се запазиш свободен от тяхната сплотена сила, е почти недостижима цел на живота ти.

Твоят аскетизъм би бил повече и от мълчанието: ако живееш, без да търсиш нечие възхищение.

Той стана жертва на наблюдателите. Щом усети погледите им, насочени към себе си, той се превърна във всичко онова, което виждат те.

Да се нахвърляш срещу преуспяващите? Излишно, та те носят успеха в себе си като гниене.

Най-елементарният човек е онзи, комуто са се сбъднали всички желания.

Той има безсърдечните очи на човек, обичан прекалено много.

Най-голямото ми желание е да видя как някоя мишка яде жива котка. Но преди това трябва достатъчно дълго да си е поиграла с нея.”

Из „Провинцията на човека”, Елиас Канети;

Издателство „Народна култура”, София, 1981 г.

Снимки: br.de; oberstrassweg.ch