Екзарх Йосиф I за свободата, дълга и властолюбието в обществения живот (2)

Свещеник Георги Гугов за наследството на Екзарх Йосиф I 

Съществуват два вида свобода – вътрешна и външна. Институциите, политиката, както и други външни фактори не могат да влияят върху вътрешната свобода, която обуславя нравствените измерения на човешкото поведение. Анализът на каквато и да било постъпка разкрива четири основни момента в нея, а именно: първоначалната мисъл, насочваща волята към извършване на определен акт, осъзнаване на мотивите, вземане на решение и изпълнение.

Тази последователност във всяко едно произволно действие протича много бързо в съзнанието на човека и затова благоразумието изисква да не се предприемат каквито и да било постъпки, без предварително обмисляне на възможните последици. „Един разумен човек не извършва никое важно дело, без да размисли преди това върху последствията. Тогава той е много повече господар на себе си и на съдбата си, отколкото човек без проницателност и здравомислие, на когото целият му живот не е нищо друго, освен една поредица от случайности”.

Същността на свободата не е в хаотичното своеволие и като такава тя е възможна само дотолкова, доколкото може да съществува едновременно със свободата на другите. Върху този принцип се е формирала и идеята за „длъжността”, която е вродена в човешката природа и независима от чувствата и предразсъдъците на хората. Без съмнение, личният интерес влияе до голяма степен върху отношението към заобикалящата ни действителност, но има и по-възвишени и благородни мотиви, които трябва да определят неговото поведение.

Затова истинското възпитание и образование на човека се изразява в самоконтрола и подчинението на личните интереси и страсти на съвестта и чувството за дълг. „Длъжността, подчертава екзарх Йосиф, не е нищо друго освен жертвованието от себе си за Бога и за ближните. Възмездието, което ще получим за изпълнението на дълга, е безкрайно, за да може човек да бъде честит и блажен на този и на другия свят”.

Въпросът за дълга придобива дълбок мирогледен смисъл във връзка и с утвърждаването на институциите и законодателството, което следва да гарантира съответните граждански и политически права. В това отношение екзарх Йосиф с основание констатира, че въпреки приетата Конституция, българският народ е все още политически незрял и разединен. Материализмът и себичният егоизъм са обхванали всички сфери на обществения живот.

Всеки поставя личните интереси над всичко и „под булото на общото благо се стреми да си напълни кесията”. Липсва естествена аристокрация и просветена средна класа, която да изпраща в парламента авторитетни и самостоятелни депутати, които да контролират безкористното управление на страната. Силно изразеното властолюбие се изражда в безскрупулно отношение към правата и достойнството на обикновените граждани и много често такива хора, попаднали във властта, се ръководят единствено от принципа „целта оправдава средствата”. Обществото е обхванато от стихията на отрицание и противоборство.

Това явление до голяма степен се дължи на обстоятелството, че българската младеж е получила образованието си в чужди училища, както и на влиянието от една страна на „Гръцката патриаршия“, а от друга – на католическата и протестантската пропаганда. С огорчение екзарх Йосиф посочва и негативното влияние на „либерализма и радикализма” върху безбожната българска интелигенция, която не можа да осъзнае ролята на Православието и остана „индиферентна, ако не и враждебна на вярата и Църквата и затова последните поколения са още по-зле настроени и това е най-печално”.

Противопоставянето между различните политически организации допринася още повече за задълбочаване на проблемите в обществото, съществен принос за което има и „пресата, която е партийна и за гологани сензационна”. Актуално звучи днес и предупреждението, което екзарх Йосиф отправя към политическите дейци:

„Бавно бързайте, за да гледате далече!




Паметникът на екзарх Йосиф I в Ловеч, където през 1876 г. е ръкоположен за Ловчански митрополит

Тежко на народите, които се оставят чужденци да ги прославят и които не измерват желанията и целите си със своята собствена организирана сила и мощ. Още по-печална и несретна е съдбата на ония народи, които се отричат от своето историческо достояние и национално достойнство и с лекомислена доверчивост се отдават на съблазните, които лукавата политическа лисица на външни интереси щедро им предлага, за да станат лесна плячка на чужди далечни държави”.

Според екзарх Йосиф право на достоен живот имат само онези общества, които са успели да съхранят „основния камък” на своето духовно наследство и национална идентичност, защото „силата на народите е в морала и културата.

Българският народ, за да бъде силен в себе си и авторитетен за чуждия свят, е длъжен да стане просветен, морален и религиозен”. Затова всички онези, „които без лицемерие и самодоволство са решили да се посветят на обществено служение, заслужават подкрепа и са достойни за почит”. В духа на просветителския консерватизъм разглежда и проблемите, свързани с възникването и развитието на международното работническо движение.

Като непосредствен свидетел на това социално явление той смята, че първоначално европейските работници са имали основание за недоволство от гражданското общество, което според тях е било „твърде далеч от идеала на девиза: „Свобода, равенство и братство”.

Представителите на работническото съсловие се намирали в неблагоприятна ситуация, при която те ставали свидетели на „блясъка на богатите”, които задоволявали преизобилно своите потребности. Поради липсата на подходящо образование и възпитание работниците били обречени да преживяват с тази несъразмерност между получаваните възнаграждения за положен труд и необходимите средства за удовлетворяване на своите потребности.

Впоследствие обаче, работническото движение се политизира и попада под влияние на комунистическата идеология, т. е. „прегръща една теория, която е чиста утопия, защото е противна на свободата и на природата на човека”. Тази зависимост в дейността на Интернационала прераства в използването на насилие, което още повече компрометира първоначалната идея, тъй като революционният радикализъм е неприемлив и несъвместим с християнското разбиране за разрешаване на социалните конфликти.

Урокът на историята е, че работниците не могат да постигнат своите цели, докато преди това не се образоват. Затова вместо да протестират и да правят „тайни съзаклятия”, те трябва миролюбиво, чрез вътрешна промяна и подходящо образование да се стремят към преодоляване на бедността и неравенството в обществото. Животът и дейността на екзарх Йосиф I представляват истинска школа, една изключителна система за духовно усъвършенстване и социално възпитание.

Като мъдър архипастир и общественик той издига Православието и славянството в двата съзидателно и безусловно необходими фактори в историческия път на българския народ. Затова в своя завет Негово Блаженство пише: „България никога не трябва да забравя, че ореолът, който почива над нея, изхожда от тия две безсмъртни начала на нейната национална и духовно-културна същност - Православие и славянство. Следователно ще бъде извършен непростим грях пред Бога и народа, ако някой изневери или дръзне да се откаже от великото си историческо наследство, което покрива със слава и величие нейния славянски произход и апостолат”.

Този завет продължава да укрепва с всеки изминат ден своята жизнена сила, както и да утвърждава с непоклатим авторитет благодатната приемственост между великото минало, настояще и бъдеще на българския народ.

Автор: свещеник Георги Гугов; с незначителни съкращения;

Снимки: bg-patriarshia.bg; azreporterat.btv.bg;