Джулио Тремонти: Необходими са нова визия за общността и политически етос!

Джулио Тремонти: Новите политически идеи на 21 век (2 част)

Публикуваме втора част от размислите на Йордан Василев, бизнесмен и преводач на книгата „Страхът и надеждата” на тема: „Новите политически идеи на 21 век.” Автор на книгата е бившият италиански министър на икономиката и финансите проф. Джулио Тремонти (на снимките).

„За да разберем какво ни се случва, ни е необходим „флашбек” на случилото се в тези 20 години. В най-новата история има три дати, които промениха нейния ход. И ако първата - датата майка 1989 г. - беше гръмовният звън на историята, то другите две дати са по-скоро мистериозни. Както вече отбелязах, WTO стана кулата на новия световен ред и това се случи в Маракеш през 1994 година. След тази дата световната картография се отвори изцяло и светът, който познавахме, престана да съществува. Никога в човешката история един политически процес с такава важност като този, стартиран с WTO (Световната търговска организация) и отнасящ се до отварянето на света към пазара, не е бил разрешаван и задействан с толкова повърхностна и мигновена прибързаност.

През 1994 г. на практика всички мислеха, изхождайки дори от различни гледни точки, че знакът на глобализацията завинаги ще бъде позитивен, (почти) всички игнорираха разширяващата се реалност на новата икономическа и социална география. Днес, когато икономическата криза опустошава икономиките ни и нагнетява социално напрежение, когато нови сили искат да доминират следващата революция на човечеството, ефектите от пазарнизма трябва да бъдат сериозно анализирани.

Митът на 21 век: митът за икономиката, която е всичко, която знае всичко и която прави всичко; митът за абсолютната доминираща роля на икономиката върху нашето съществуване, представляваща ексклузивна матрица на всички знания и всички ценности, доказа своята несъстоятелност. И ето че закономерно, точно 5 години след Маракеш, дойде 11.09.2001 г., а с него и 11.12.2001 г. – подписването на споразумението за пълноправно членство на Китай във WTO. И така, след Берлинската, рухна и Пекинската стена.

Не, това не е конспиративна теория, а логичният завършек на икономически, социални и политически процеси, предизвикани от обезценяването на демократичните ценности, на политиката и институциите на демокрацията и приравняването им до парични взаимоотношения. Така започва новата история. Една нова праволинейна история на една нова идеология. Тази на пазарнизма.

Замислена в класическия политически смисъл на властово налагане, националната държава контролираше територията си, сечеше монети, налагаше законите си и упражняваше властта си посредством политическите инструменти на представителството. Днес националната държава все още контролира територията си, но не контролира един от стратегическите си компоненти. Посредством модерните технологии богатството надскача териториалните ограничения.

„Адам Смитовото „богатство на народите”, поставено за повече от две столетия в центъра на икономическите теории, представлява идея, която прогресивно губи своя смисъл. На практика нациите вървят към обедняване, докато богатството се опитва да се превърне в наднационално. Перспективата е да съществува богатство без правила или правила без богатство. На „модерната якобинска държава остава не толкова политическото съдържание, а по-скоро юридическата форма: един „режим”, характеризиращ се с разход за консервиране, надхвърлящ многократно стойността на реалния продукт.



Тези процеси провокираха постепенното деградиране на класическите механизми на представителство в либералната демокрация. След фалита на комунизма пазарнизмът се опита да неглижира и обезцени демократичните институции като ненужни. Лявото и дясното се с сляха и политиката се превърна в матрични таблици за бюджетни алгоритми, възхваляващи пазара сам по себе си - без необходимата му етика и критичност. Същевременно това действие доведе до замърсяване на класическия модел на капитализма, създавайки държавния капитализъм.

Ето как националната държава стана твърде малка за големите сделки и твърде голяма за малките. Логично се стигна и до кризата от 2007 г., защото старите инструменти на технокрацията не работят в новото време. И не работят, защото реалността не може да бъде напъхана в един размер, защото тя не е само материална, а и духовна. Ето защо е необходимо да се завърнем към политиката, да се завърнем към общностното. Необходима е нова визия за общността, защото структурните мутации на обществото под напора на глобализацията, на комуникационните и технологичните промени, го изискват. Необходим ни е нов политически етос!

Днес ние наистина претежаваме малко повече материални неща, но изгубихме нещо фундаментално – изгубихме Надеждата. Проф. Тремонти отбелязва в книгата си: „Днес имам по няколко телефона, но нямаме по няколко деца”. Цинични или откровено неспособни политици обикалят все още по цяла Европа, готови да неглижират тези процеси. Политици, които смятат, че имат магическа пръчка, защото е достатъчно да се действа отвътре, защото е достатъчно да се смени едно правителство или някои от техните закони, за да се премахне „несигурността”, за да се създадат работни места, за да се върне надеждата. Това не е магическа пръчка, а грешната пръчка. В най-добрия случай е равносилно на нагласата, да прецениш по термометъра причината за болестта.

Не можем да излекуваме тежка болест с аспирин. Да се прави това е полезно само за тези, които произвеждат и продават политически аспирин. Тук е мястото да си зададем въпроса: накъде да гледаме - наляво или надясно? Преди няколко години британският премиер Тони Блеър заяви, че политиката не е вече част от диалектиката „ляво” - „дясно”, една диалектика, надживяна от историята, а в алтернативата между „отваряне” и „затваряне” към глобализацията. Между това, кой има способността да води нашите общества да се адаптират към глобализацията и кой не. Модерността и глобализацията трябваше да донесат триумфа на лявото, защото още от 18 век то стоеше на вълната на модерното.

Не беше и не е така, защото точно в модерността лявото изгуби своята социална и политическа същност, оплитайки се в отговорностите си на държавно ниво. Лявото изчерпи емоционалния си тласък посредством своите политики, които приемаха пазарнизма безкритично. За разлика от историческата левица, която говореше за „нужди”, днешната левица претендира да задоволява „желания”. Ето как политическата същност на левите идеи изоставиха социалната си база – работника и започнаха да обслужват върхушката. Структурните промени на обществото останаха извън политическите му платформи.

Лявото продължи да работи с инструментариума на 19 и 20 век, в една коренно променена среда – тази на глобализацията. Днешното общество не отговаря на количествените категории на левицата – маси, натиск, реакция. То не е организирано на принципа „топ-даун”, а е много по плуралистично и хоризонтално. Наподобява много повече съвременна есенция от общности, които не се нуждаят от партийна платформа, за да се организират в Интернет. За да запази политическите си позиции, лявото се принуди да твърди, че вече не е вярно това, което е вярно. Не е фалшиво това, което е фалшиво. Вярно е само това, което е полезно за пропагандата.

Ето защо трябва да гледаме в другата посока, която също не е старата „десница”, а нещо ново!”

Снимки: www.losai.eu; politicando.myblog.it;