Джордж Гершуин: 90 години от премиерата на „Рапсодия в синьо”

Джордж Гершуин – символът на американската музика

На 03.01.1924 г. вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ публикува обширна информация за любопитно предстоящо събитие. Под заглавие „Какво е американска музика“ се съобщава за специален експериментален концерт, в който прочутият по това време оркестър на Пол Уайтмън ще представи най-нови произведения на композиторите Гершуин, Бърлин, Хърбърт, Силвър, Мийо, Шонберг, Керн, Макдоуъл и дриги.

Определена е и датата – 12.02.1924 г. в „Йоулиън хол“. Айра Гершуин чете на глас тази информация, докато в съседство брат му Джордж играе билярд. Място на действието е любимото на нюйоркските поети и музиканти кафене на Бродуей.

В първия момент композиторът изказва съмнение, че вестникът вероятно бърка фамилията. За да си изясни нещата, той незабавно звъни на Уайтмън и диригентът му разкрива цялата истина. За да се презастрахова срещу възможна конкуренция, той избързва с предварителната информация, ползвайки не съвсем коректно имената на някои от най-популярните по това време композитори. Сред тях, в това число и Джордж Гершуин, има такива, които все още не са дали съгласието си за участие.

А до началото на концерта остава малко повече от месец. В този телефонен разговор, изненадвайки дори себе си, авторът на популярни мюзикъли и песни за „Тин Пан Али“ дава съгласието си да напише голямо форматно произведение.

Предполага се, че това толкова спонтанно „да“ се изтръгва от него, след като чува имената на заявилите присъствието си сред публиката музиканти – Сергей Рахманинов, Фриц Крайслер, Леополд Стоковски, Игор Стравински, Уолтър Дамрош и ред други светила.

От 7 януари до 4 февруари Гершуин превръща квартирата си на нюйоркската 110-та улица в денонощна музикална работилница. Изписани нотни листа се търкалят навсякъде – върху и под рояла, на масата, по столовете и дори по пода.

Работата е напрегната и следва определена последователност. Гершуин пише клавир за две пиана, оставя празни места за импровизациите на солиста и щом завърши нова страница, я предоставя на Ферд Грофе, аранжор и пианист в оркестъра на Пол Уайтмън. В своя титулярен състав този оркестър се състои от 23-ма музиканти, но за новото произведение на Гершуин се добавят още 9 души. Всеки вече оркестриран фрагмент на часа отива при диригента, който го репетира със своя ансамбъл.

Името „Rhapsody in blue” („Рапсодия в синьо”) в голяма степен се дължи както на ползваните джазови елементи, така и на словесната инвенция на Айра Гершуин. Същия ден братът на Джордж е гледал изложбата на художника Уистлър и все още е под впечатление от имената на някои от картините: „Ноктюрно в синьо и зелено”, „Композиция и сиво и зелено” и други подобни.

Композиторът споделя намерението си да кръсти новото си произведение „Американска рапсодия“. Точно тогава Айра му предлага името „Рапсодия в синьо”. Прекрасно попадение, защото думата „Blue“ и нейните смислови оттенъци най-точно отговарят на музиката на Джордж.

А по повод на работата си самият той по-късно споделя следното: „Внезапно ми хрумна идея. Толкова много се говореше за ограничеността на джаза, толкова невярно се възприемаше неговата функция. Прието е да се смята, че джазът трябва да звучи в едно темпо и да се основава на танцови ритми. Доколкото това е възможно, реших да разруша тази грешна представа с един удар. Вдъхновен от тази цел, започнах да пиша с непривична скорост. Нямах нито план, нито структури, на които да се подчинява музиката ми. В този смисъл рапсодията започна без план.



На този творчески етап бях извикан в Бостън за премиерата на моя мюзикъл „Милото дяволче“… Във влака, под акомпанимента на тракащите колела изведнъж чух и даже видях на ноти цялата конструкция на рапсодията – от началото до края. Чувах я като музикален калейдоскоп на Америка – нашия кипящ котел, нашата многонационална енергия, нашите блусове, нашата улична суматоха…

Колкото до средната тема – тя се появи неочаквано, както често се случва с моята музика. Да свиря, когато съм на гости, това е моя слабост, както ви е известно. Точно така свирех в дома на един приятел, когато чух появила се в мен тема, която търсеше изход. Още преди да я изсвиря докрай, вече знаех: това е, което ми е нужно… Седмица след завръщането ми от Бостън завърших „Рапсодия в синьо“. Завърших? Разбира се не цялостно. Някои пасажи не бяха отбелязани в партитурата. Времето така ме гонеше, че реших на първия концерт да ги импровизирам…

Особено удовлетворение ми достави това, че доказах своята идея: „Рапсодия в синьо“ определено е написана не в едно темпо, независимо от факта, че в нея се срещат танцови ритми.“

На въпросния концерт в „Йоулиън хол“ (12. 02. 1924 г.), преди девет десетилетия, програмата върви неочаквано вяло. Някои от слушателите в публиката дори се подготвят да напуснат залата. В един момент положението става критично и гръмко заявения експеримент е на път да се провали. Точно тогава на рояла сяда Джордж Гершуин, а Пол Уайтмън дава знак на първия кларинетист. И започва онова знаменито кларинетно глисандо (не съвсем обичайно изразно средство на този инструмент), което сякаш наелектризира залата. Скуката мигом напуска публика и оркестър, а музикантите сякаш напълно се преобразяват при изпълнението на „Рапсодия в синьо”.

Авторът импровизира все още ненаписаните върху нотния лист каденци, а се предполага, че той ги допълва в партитурите по-късно. Успехът на рапсодията е зашеметяващ! Така, по думите на критиката, Джордж Гершуин става онзи американски композитор, който „превръща джаза от улично момиче в почтена дама”.

Но историята на „Рапсодия в синьо” не свършва с този пръв публичен успех, нито пък бележи низ от триумфи. Биографията на произведението се попълва и от сенчести епизоди, един от които е особено интересен. Предвид огромната и сгъстена във времето работа по оркестрацията на рапсодията, аранжорът Ферд Грофе започва да предявява авторски претенции.

В САЩ този случай не е нито първият, нито пък е изолиран от общата музикална практика в страната. Още приживе Джордж Гершуин неколкократно се жалва пред ASCAP, най-голямото сдружение за защита на авторските права, в което той членува. Много след смъртта на композитора, през 1942 г., Ферд Грофе отново посяга към рапсодията. Той я преаранжира за голям симфоничен оркестър и този негов вариант се превръща в най-често изпълнявания от следвоенните оркестри, диригенти и солисти.

Не е излишно да споменем, че Джордж Гершуин е най-познатото име на американски композитор в България, а творчеството му – и по-конкретно „Рапсодия в синьо” – има по-специално място в натрупването на това познание. Почти няма наш оркестър или диригент, който повече или по-малко да не е изкушаван от „сериозната“ музика на Гершуин.

Но особено последователен в пропагандирането й е композиторът и диригент Александър Владигеров, под чиято палка многократно са изпълнявани, записвани и издавани на грамофонни плочи по-значимите симфонични и оперни произведения на Гершуин. В това число и рапсодията, свирена от редица наши и гостуващи забележителни европейски и американски пианисти.

Джордж Гершуин е роден на 26 септември 1898 г. в Бруклин, Ню Йорк, починал на 11 юли 1937 г. в Лос Анжелис, Калифорния.

Източник: http://inspiro-bg.com ;

Aвтор: Владимир Гаджев;

Снимки: billboard.com; schott-musik.de;