Джон Кейдж и музиката като безцелна игра, утвърждаваща живота

Джон Кейдж, случайността като метод и формата „Джаз и поезия”

Джон Кейдж (1912-1992) е необикновена фигура в следвоенното световно изкуство, която отключва и катализира развитието на редица процеси. Той е философ, поет, художник, композитор, музиколог, университетски преподавател, интелектуален гуру, експериментатор в акустичната и електронна музика, пионер в мултимедията, дори миколог. Методологията му почива върху преосмислянето на вековно забравени стойности и практики в контекста на съвремието.

Известно е, че сериозно влияние върху творчеството на композиторите от класическия авангард оказват източните религиозно-философски учения. Мнозина от тях минават през увлечения по будизма, даоизма, древните индуистки вярвания. Попътно се събужда и интересът им към музикалните традиции на Индия и Китай, синкретични по своя характер и в неразривна връзка между танц, пеене и инструментален съпровод.

Професионалното внимание допълнително нараства след първото гостуване на композитора и ситарист Рави Шанкар от двете страни на Атлантика през 50-те години на ХХ век. Многобройните му концерти, майсторски класове, лекции, звукозаписи, публични демонстрации и други форми за запознаване с традиционната музика на Индия припомнят на неуслужливата „бяла” памет, че музикалното изкуство в Индия и Далечния Изток датира от третото хилядолетие преди Христа, а произходът му се приема за божествен.

Но за европейците и американците привлекателността на тази музика идва не толкова от екзотичните звуци и тембри на непознатите инструменти и ансамбли, колкото от нейната съзерцателна природа. Тя открива възможност за постигане на пълно освобождаване от всякакви преживявания и идейна натовареност в състоянието на абсолютен духовен покой. А това, както е известно, е крайна цел в молитвената практика на източните религии.

По време на Втората световна война Джон Кейдж също се увлича по източните философии, а през 1950 г., повлиян от лекциите за зен будизма, започва да преосмисля отдавна забравените от западната цивилизация ценности. Първоначално той ги открива в книгата „И дзин” (Книга на промените), древнокитайски трактат от ХІІ век. Нейната символна система – 64 хексаграми, триъгълни фигури, плътни линии – за Ян и прекъснати – за Ин, се ползва за идентифициране на всякакви случайни събития. Заедно с композитора Мортън Фелдмън Джон Кейдж прилага този графичен принцип за създаване на партитури, позволяващи на музикантите свободен избор. И така превръща случайността във формообразуващ фактор.

„Аз оперирам със случайното”, казва той. „То ми помага да запазя състоянието на медитация, да избегна субективизма в моите пристрастия и антипатии.” Тази случайност, възприета като творчески метод, се превръща в предшественик на алеаторната композиторска техника, окончателно установена от композиторите Карлхайнц Щокхаузен и Пиер Булез.

Творбите на Джон Кейдж трудно могат да се възприемат като музикални произведения. Те дори не се третират като културни факти, а като програмни напътствия към изпълнителите за акции в своеобразен неодадаистки стил. По собствените му думи той вече се интересува от протичането на самия творчески процес, а не от крайния резултат и грижата за ценностите, предоставена на традиционната, общоприета музикална естетика – стара и нова, наречена от него „регулираща музика” (music of results).

В своя лекция през 1957 г. той описва музиката като „Безцелна игра, която е утвърждаване на живота – не опит да се въведе ред в хаоса, нито предложение за подобрения в творчеството, а просто начин за събуждане на многото животи, които живеем.”

Философията на Джон Кейдж намира отзвук и в битническата субкултура, родена приблизително по същото време и обобщена в литературата от романа на Джек Керуак „По пътя” (написан през 1951 г., но издаден чак през 1957 г.). Принципът на случайността, въведен от него, в някаква степен включва и импровизационната практика на джаза.

През 50-те години кафенето Hungry I Cafe в Сан Франциско дава подслон на битническите поети, прозаици и музиканти, обединени за участие в новата експериментално-импровизационна форма „Джаз и поезия”. Те синтезират разнопосочни влияния, между които е ранния американски опит от 20-те години, френския екзистенциализъм от 40-те години, първите хепънинги на Кейдж от 50-те години и импровизаторските умения на джазовите музиканти от Западния бряг.

В стремежа си да освободят живото слово от посредници те търсят сътрудничество с джазмените, най-разкрепостените в изказа си и общуването с аудиторията артисти. Популярността на този синтез, в основата на който са поетите Алън Гинсбърг, Лорънс Фърлингети, Грегъри Корсо и др., светкавично се пренася на Източния бряг, а през Океана и в Западна Европа – най-напред в Англия, а сетне и в Западна Германия. Включват се и редица радиостанции като британската BBC, които чрез различни колажни техники адаптират формата „Джаз и поезия”.

На Изток първи я откриват полските джазмени и поети, а българинът Веселин Николов и неговият състав „Бели, зелени и червени” през 70-те години заимстват от полските си колеги опит и черпят интелектуален кураж. Впрочем някои от най-радикалните в търсенията си джазмени като Роналд Кърк, Антъни Бракстън и други от направлението фрий джаз, а успоредно с тях и рокмузиканти като Франк Запа, също изграждат свои произведения върху алеаторния метод на Джон Кейдж, практикуван в музиката, сценичните и визуални изкуства, битническата поезия, мултимедийните прояви.

В България едно от първите изпълнения (ако не и най-първото!) на Джон Кейдж датира от 1984 г., когато Йълдъз Ибрахимова в дуо с Владимир Джазбазов на клавишните инструменти изпълняват неговата „Ария”. Произведението е създадено през 1958 г. и в игрови порядък разчита на импровизаторските умения на певицата в различни музикални стилове – блус, джаз, предкласика, класика, барок и т.н. Изборът е поверен на случайността (завъртането на един кръг със стрелка, която се движи върху предварително разграфена подложка), но изисква музикални познания и импровизационни умения в много широк диапазон.

Със съкращения от списание InSpiro 

Автор: Владимир Гаджев;

Снимки: dw.de; sueddeutsche.de;