Джеймс Хичкок – един нетрадиционен поглед за Инквизицията

Д-р Джеймс Хичкок и умереният образ на Инквизицията

Само една дума – „Инквизиция” – и образът вече изниква пред очите. Прието е да се счита, че това било пародия на следствие и съд, че инквизиторите били фанатици, нещо повече – пристрастени към вкуса на кръв, изтръгвали лъжливи признания от невинни хора, а след това ги отпращали на явна смърт.

Дори и в този стереотип има едно неразрешимо противоречие: били ли са обвиняемите невинни във всичко, а следователно са жертви на кървава истерия, или са били герои на свободомислието, което означава, че формално, от гледна точка на закона, те са виновни в неговото нарушаване. Съвременната историография на Инквизицията, в голямата си част създадена от некатолически автори, е сътворила внимателен, относително точен, и в общи линии достатъчно умерен неин образ.

Ето и изводите, до които достига тя:

- Инквизиторите обикновено са били професионални бюрократи и юристи, ръководещи се строго от установените процедурни правила, а не от някакви лични чувства.

- Тези правила, сами по себе си, не са били несправедливи. Те са предполагали наличието на доказателства, позволявали са на обвиняемия да се защити и са вадели от употреба съмнителни свидетелства.

- В повечето случаи решението на трибунала било справедливо, т.е. съответствало на доказателствата.

- Много от делата били прекратявани на един или друг етап, доколкото инквизиторите се убеждавали в несъстоятелността на доказателствата.

- Мъчения се прилагали много рядко и то само в случаите, когато съществували убедителни доказателства за това, че обвиняемият лъже.

- Само единици от осъдените били осъждани на смърт (във всяка отделна област процентът на смъртните наказания варирал между два или три на сто). Много по-често присъдата се заключавала в доживотен затвор, която в много случаи била смекчавана след няколко години. Най-разпространеното наказание било публичното покаяние в различни форми.

- Специално се преувеличава броя на жертвите на „кошмарната” испанска Инквизиция. Тя не е преследвала милиони хора, както често се случва да чуем, а около 44 хиляди ( от 1540 до 1770 г.), от които на смърт са били осъдени по-малко от 2 %.

- Знаменитият случай с Жана д’Арк e свързан с многобройни нарушения на процедурата, а самият процес е бил организиран от нейните политически врагове – англичаните. Когато няколко години по-късно бил проведен повторен, без нарушения, процес, инквизиторите посмъртно я оправдали.

- Макар Инквизицията наистина да е преследвала вещици, точно същото правело и съответното светско правителство. Към края на ХVІ век римските инквизитори започнали да изразяват сериозни съмнения към множество от случаите на обвинения във вещерство.

Инквизицията отдавна се е превърнала в предмет на ненавист практически за всички врагове на Църквата, например – за европейските антиклерикали. Но особено силни са митовете за Инквизицията в англоезичните страни, в това число и в Америка, а в Англия тя просто не е съществувала

Ненавистта на англоезичния свят към Инквизицията обаче произтича още и от това, че юридическата система, която се съдържала в нея, му е непозната. Думата „инквизиция” означава „разследване”, което само по себе си едва ли звучи зловещо. Но множеството юридически системи в континентална Европа, за разлика от английската, били базирани на римското право – те не са състезателни, функциите на съда в рамките на тези системи не са насочени към борбата между обвинението и защитата, а към изясняването на истината.

Просвещението осъдило религиозните гонения, като през ХVІІІ-и век те били прекратени в традиционната си форма в Западна Европа. Но Просвещението, в хода на Френската революция, родило Комитета за обществена безопасност. Иронията на историята се състои в това, че методите на комитета изцяло съответствали на точно онези стереотипи, които хората често приписват на Инквизицията – това били съдилища, управлявани нерядко от психически неуравновесени фанатици и там наистина не ставало ясно кой е прав и кой виновен. Ако Комитетът за обществена безопасност бе функционирал толкова дълго, колкото Инквизицията, неговите жертви буквално не биха могли да бъдат изброени.

Причината, поради която истината за Инквизицията не може да си пробие път в общественото съзнание, не е кой знае колко голяма загадка. Много са хората, които имат интерес да бъде запазен нейният традиционен образ. Това са тези, които отричат изискванията на Църквата да упражнява морална власт и използват като свое главно оръжие обвинението в лицемерие - те казват: „Как може Църквата, отговорна за кръвта на милиони хора, да осъжда абортите?”.

Инквизицията може да бъде разбрана само в контекста на вековете, в които тя е съществувала – векове, в които религиозната еднородност и правоверието, както и подчинението на властите, са се считали за необходими за оцеляването на обществата и за утвърждаването на силата, в която практически участвали всички политически и религиозни институции.

Все пак Инквизицията се нуждае от изчистването на тези митове и лозунги, на които бе подложена толкова дълго време. Но защо днес например не наричаме жестокия и несправедлив съд, комитетски, например?

Доктор Джеймс Хичкок е популярен автор, професор по история в Университета на Сейнт Луис и член на Консултативния съвет към Центъра за ресурси за католическо образование.

По материал на radiotaubg.eu;

Снимки: itisnotyourfaultblog.com; familycourtchronicles.com;