Драматургът Ханс Магнус Енценсбергер: Тихо да обожаваме непроницаемото

 Разговор с драматурга Ханс Магнус Енценсбергер

Ханс Магнус Енценсбергер, роден на 11 ноември 1929 г., е немски поет, драматург и издатател. В наши дни той е един от най-значимите интелектуалци в Германия. Публикуваме със съкращения разговор на Ханс Магнус Енценсбергер с журналисти от списание „Цицеро”.

Въпрос: Как преживяхте войната?

Енценсбергер: Бях твърде глупав, за да разбера нейната смъртоносна сериозност. Наистина аз съм свидетел на бомбардировките над Нюрнберг. Но децата имат собствена форма на цинизъм, ако мога да се изразя така. За тях огнените пожари са нещо любопитно, а на мен във всеки случай ми харесваше как се сгромолясваха авторитетите и как партийните големци седяха, треперейки в мазето.

Започнали сте да пишете много рано?

За щастие от тези любителски опити не е останало нищо. Може би съм се превърнал в това, което в общоприетия смисъл се нарича интелектуалец, защото не можех да играя футбол. Никога не бях там, където е топката. Затова никой отбор в училище не ме искаше.

А по-късно?

След фазата на следвоенната анархия, която ми харесваше много, може би защото бях твърде млад и твърде егоистичен, за да оценявам тежкото положение на бежанците и на идващите си от фронта и чужбина, се върна така наречената нормалност. Но в същото време цялата истина за престъпленията излезе наяве, а това означаваше, че тези неща станаха завладяващо и натрапчиво занимание за мен. Разбрах, че Германия не само материално, но и политически и морално наподобява куп боклуци. Трябваше да се почисти, но в понятието възстановяване ме смущаваше предлога „въз”.

И днес все още не мога да намеря нещо радващо за времето на ранните петдесет години на миналия век. Навсякъде човек срещаше старите нацисти, независимо дали това е съдията, професорът, лекарят или политикът. Трябва да съм реагирал тогава много агресивно. Това беше неизбежно. Когато срещу вас е нацистки полковник, винаги сте от правилната страна, ако сте твърде млад, за да бъдете поставен на изпитание. Моралният риск при всичко това беше налагането със силата на властта.

По онова време не сте издържал много дълго. През 1957 г. емигрирате.

Глупости! Просто исках да се махна от Германия и да видя нещо друго. Не забравяйте, че хора като мен са били затворени в продължение на дванадесет години в собствената си страна. Единствените пътувания в чужбина, които тогава бяха възможни за повечето германци, ставаха с войнишките ботуши, а след войната нямаше паспорти, нямаше визи, нямаше чужди валути. Така че, веднага след като това беше възможно, отидох някъде другаде. В скандинавските страни се чувствах наистина много добре. Но това няма нищо общо с изгнание.

И когато участниците в демонстрациите през 1968 г. излязоха на улиците, Вие бяхте зрял за ролята на „ужасното дете” на германската левица.

И ако да, аз принадлежа по-скоро към хората на 67-а година. Впрочем, аз бях най-малко десет години по-стар от студентите и носех със себе си съвсем друг исторически опит. Може би затова винаги се чувствах по-скоро наблюдател, отколкото активист. Въпреки това за мен просто беше немислимо да бъда настрана от тези процеси, които се случват наистина твърде рядко в Германия. Етнолозите наричат едно такова поведение „участващо наблюдение”.

Немската левица, участниците в събитията през 1968 г. провалиха ли се в исторически план?

Измервано по тяхната креслива реторика, разбира се. Във Федерална република Германия никога не е съществувала революционна ситуация..

В продължение на години Ви отправят упрека, че не сте истински „ляв” човек.

Кой знае дали въобще съм бил някога. Но добър другар никога не можах да стана. Разбира се, аз идвам от една лява политическа култура, но това по-скоро е описание, свързано с произхода, отколкото с някаква позиция. В някои отношения Маркс днес е по-актуален от всякога, в края на краищата той първи описва и анализира глобализацията. Но теориите за мен не са нищо повече от сандък с инструменти.

Възможно ли е избледняването на класическите представи за противостоящи си лагери? Създава се впечатлението, че религията е на път да излезе от нишата на личния живот и да заеме политическата сцена. Не Ви ли блазни да се заемете с това?

Просвещението мислеше, че религията ще загуби властта си над хората завинаги. Това естествено беше заблуда. Религията вероятно е антропологична константа. В краен случай може да се преименува - Фройд обичаше да говори по-скоро за „океански усещания”. Всеки един от нас по различен начин се отнася с този потенциал. Фундаменталистите според мен са много наясно с това, което не могат да знаят - в това отношение те приличат на атеистите.

Какво за Вас е свято? Не познавате ли религиозните чувства?

Старият Гьоте казваше, че трябва тихо да обожаваме непроницаемото. Това предизвиква в мен големи симпатии. А аз съм именно католик агностик.

Как виждате вашата собствена литературна позиция?

Не вярвам в собствените описания. Предпочитам да предоставя това на критиците, така че и те да имат какво да правят. Мога само да кажа, че харесвам професията си. В едно стихотворение някога си позволих да кажа: „Няма изкуство без удоволствие”. Напълно в противоречие с нашите християнски традиции и клишето за страдащия поет мисля, че като драматург по време на писане на своите трагедии изпитвам жива радост.

Изглежда ми и без това неучтиво да изнасяме на показ собственото си нещастие. Със сигурност не мога да се чувствам жертва на диктатурата, на войната или на неолибералната конспирация. Това би било безсрамие.

Как може да се опише Вашето поведение?

Придържам се към „Jacques le fataliste” („Фаталистът Жак” – роман от Дени Дидро). Обичам хумора на Дидро, неговата стихийна фантазия, неговата стремителна интелигентност и чувството му за неизчерпаемата многозначност на човешките действия.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от списание „Цицеро”

Снимки: rolexmentorprotege.com; boersenblatt.net;