Добродетелите са непоклатими, когато имат в основата си смирението

Размисли на Св. Симеон Нови Богослов за смирението и гордостта

Публикуваме размисли на отец Св. Симеон Нови Богослов за гордостта и смирението, една коренно различна представа от старателно налаганата през годините публична представа за тези ценности, един задълбочен поглед за смисъла на тези добродетели.

За смирението

Но какво е всъщност смирението? То е да познаваш и съзнаваш своята човешка немощ.

Има ли по-мъжествено нещо от съкрушеното и смирено сърце, което без труд побеждава всички демони и ги изгонва от себе си.

Смирението е като че ли недосегаема за крадци съкровищница, която се устройва в този ум, който е убеден, че само чрез силата на благодатта, която се приема от Христос, може да има в него показаните добри качества, т.е. истина, кротост и правда.

Бог от всеки християнин преди всичко и главно изисква да изповядва предишните си грехове, та като ги помни във всяко време, да има смирено мъдруване и никога да не презира другите.

Дълбочината на смирението – тази спасителна жертва, трябва да бъде измервана с мярката на греховете. Според мярката на греховете, които е извършил човек, да бъде у него и смирението със съкрушение. Но и всички праведници, и чистите по сърце, и всички спасени, се спасяват не иначе, освен чрез тази жертва – смирението. И милостинята, и вярата, и отдалечаването от света, и най-великият подвиг – мъченичеството, и всяка друга жертва се запалва от възпламеняването на тази жертва – сърдечното съкрушение.

При разни срещи, случайни или неслучайни, нека човек внимателно да наблюдава какво става в душата му и чрез това да определи каква е тя. Например, когато наблюдава какво става в душата му, когато го хулят или гълчат или по някакъв друг начин го презират, той вярно може да познае има ли в него смирение или пък няма. Защото който има смирение, всичко скръбно понася с радост и неговото сърце никак не се наскърбява. Смирен е и този, който и да се наскърбява малко, но не се смущава за това малко чувство на наскърбяване, което е допуснал...

За гордостта

Трябва да се знае, че гордостта се ражда в душата на човека от непознаване на самия себе си, което пък поражда самомнение и му дава повод да мисли, че притежава нещо, докато нищо няма, и това самомнение расте заедно с човека. Съжалявай, когато видиш, че човек се гордее, и знай, че според степента на гордостта си той страда и от съответното душевно безчувствие.

Макар и да сме спазили всяка добредетел, даже и да сме извършили чудеса, но ако след това обикнем само човешката слава и я търсим, то ще загубим наградата си за всички останали наши добродетели.

Душата мисли, че се издига, обаче на дело става така, че колкото се издига, толкова и пада долу, и това става без да го забележи. Както е невъзможно да построиш къща без основи, така е невъзможно и добродетелите да бъдат непоклатими, ако нямат в основата си смирението. Ако то лежи преди това в основата или пък бъде поставено там, а след това бъде извлечено от духовете на злобата, веднага цялото здание от добродетели, съзиждано с толкова труд и пот, пада и се унищожава.

Който има в себе си извора и корена на всички душевни страсти, той счита себе си за най-голям, по-горен и най-безстрастен от всички хора, и не може да повярва, че някой може да бъде по-съзерцателен и по-действен от него.

Затова презира всички и не вярва в даровете на благодатта, завижда им и ги осъжда и всячески се старае да докаже, че едни от даровете са лъжливи, а други – невъзможни. По такъв начин горделивият увлича след себе си и другите, като ги хвърля в своя гроб на завистта и гибелта.

Откъси от „Наставляния за духовен живот”, Сливенски митрополит Йоаникий;

Синодално издателство, София, 2001 година;

Снимки: ordi.blogspot.com; artists.de;