Димо Райков: Най-голямата отговорност на всеки човек е пред Паметта

 „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”

Представяме новия роман на писателя Димо Райков „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”. Писателят Димо Райков, който от няколко години живее постоянно в Париж, е в България за премиерата на новата си книга – „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“ на издателска къща „Хермес”.

Дъждовна нощ. Проехтяват изстрели… На метри от българско-турската граница, досами единия бряг на река Резовска, е разстреляно немско семейство.. Романът „Реката на смъртта” разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Една потресаваща истина, която и днес старателно се прикрива.

А фактите, макар и непълни, са ужасяващи: стотици обикновени хора от бившия Източен блок, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са намерили смъртта си на граничната бразда. Заклеймени по тогавашните закони на соцсистемата като „врагове” и „престъпници”…

Това е роман - вик срещу пречупването, срещу посегателството спрямо личния свят на човека, роман - разобличение на пагубните методи на едно общество, присвоило си в определен момент от историята правото да бъде съдник на човека, да го превръща в послушно винтче и да прекършва неговия изконен стремеж за полет към… Свободата!

„Реката на смъртта” провокира усещането ни за памет – нещо, което толкова ни е нужно днес. И което всъщност все още ни поддържа човеци…

Публикуваме интервю с Димо Райков, автора на  „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”.

Въпрос: След цикъла „френски книги“ какво Ви провокира да напишете „Реката на смъртта“ - роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?

Димо Райков: С обозначените от Вас като „френски” книги, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват, че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм преобърнал живота им.

Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям… А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници…

Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?

Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на индивидуалността. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цвета, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно, нали?

И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…

Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?

При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите на Европейския проект?

Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж. Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа…

Пред паметта на загиналите или пред идните поколения смятате, че носим по-голяма отговорност?

Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта – и миналата, и днешната, и бъдната. И пред кръвта, която опреснява паметта.

Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че омразата ражда насилие, а насилието – престъпление… И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си…

Снимки: asktisho.wordpress.com; monitor.bg ;