Димо Райков: Който не е от някъде, той е от никъде

 Писателят Димо Райков за съдбата на българите в чужбина

Представяме откъс от началните страници на книгата на писателя Димо Райков „BG Емигрант в Париж”, една интелигентна мозайка от причудливи съдби на наши съграждани – българи във френската столица: „Да си емигрант, и то от България в Париж... Защо ли първото усещане, което ме връхлита при тази мисъл, идва породено от думите на моя приятел и колега – писател Божидар Чеков, който живее в най-красивия град на света повече от 40 години? „Когато за първи път се озовах в Париж, се почувствах като футболен играч, който от неравната, осеяна с дупки поляна на село изведнъж се оказва на кадифения терен на прочутия стадион „Парк дьо Пренс”.

Стоях тогава, гледах и полека-лека проумявах, че за да вляза в играта, трябва да бягам три пъти по-бързо от тези наоколо, три пъти повече сили и сърце да влагам в играта, за да бъда що годе равностоен на другите. Защото това бе тяхната игра и аз бях натрапникът, аз бях дръзналият да дойде в дома им, в дома на дедите и прадедите им. И трябваше да доказвам тепърва, че мога, че заслужавам да бъда сред тях”.

А моето лично най-осезаемо усещане от реалния ми досег с Париж е отпреди десетина години. Веднага щом се настаних в хотела, и сам не усетих как краката ми поеха към прочутото авеню на свободата – „Шан-з-Елизе”. Господи, колко нощи го бях сънувал този булевард!

Цялото ми същество ликуваше – с всяка своя фибра осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на четиридесет и пет годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното малко градче Малко Търново, намиращо се на няколко километра от българско-турската граница – най-охраняваната в страните от Варшавския договор територия, - се разхождах на пъпа на света.

И ме връхлетя споменът.

За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава. Стоях поразен и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми съзнание думите на моята учителка: „Ученици, там отсреща, живеят турците. Там живеят лошите...”

Бях изумен – всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се аз, може ли половината река да е българска, а другата половина – турска, половината река да е добра, тоест наша, а другата – лоша, тоест тяхна?

„Ученици – говореше учителката ни, - там са те, турците, които пет века са ни колили и бесили”. Тогава за първи път в моя живот познах и почувствах Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по омраза. Кому бе нужна тя? И за какво?

Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма ОТВЪД, няма Омраза...

Въпроси, въпроси, въпроси... И естествено, отговорите не са нито еднозначни, нито винаги лицеприятни. Опитах се да ги намеря чрез историите, които разказвам в тази книга. Тя всъщност е моето усилие да се открехне завесата на една почти забранена и закрита тема в България – съдбата на нейните деца, прокудени в чужбина основно поради повсеместната и страшна мизерия. Милиони българи са зад граница, като техният брой многократно се е увеличил през последните двадесетина години.

През цялото време у мен ехтеше онази чудна, но и страшна мисъл – бисер на народната мъдрост: „Който не е от някъде, той е от никъде”.

След толкова много срещи с наши емигранти разбрах онова, което всъщност и знаех – че това страшно явление, емиграцията, е породено преди всичко от проблем номер едно в България днес – мизерията – и материална, и духовна. От нея тръгва и изтичането на толкова млада кръв, на стотици хиляди погубени животи и съдби.

Нещо, за което днес в България почти не се говори и не се пише”.

Със съгласието на писателя Димо Райков, „BG Емигрант в Париж”

Издателска къща „Хермес” – Пловдив, 2008 година

Снимка: asktisho.wordpress.com;