Димитър Михалчев за съществената отлика между общество и общност

Димитър Михалчев за смисъла на общността като жизнено единство

Ако се взрем по-внимателно в людете, към които намирам себе си задължен, ще се окаже, че те не са случайни същества. Те са лица, с които нещо ме свързва. Един по-точен анализ ще установи, че аз образувам с родителите си един особен обществен кръг, с приятеля си – друг, с членовете на моята нация – трети, с преподавателите от моята университетска колегия – четвърти и т.н.

Тия обществени кръгове, взети в своята цялост и многообразие, образуват понятната всекиму социална действителност. Те са една безкрайна редица, всред която днешната наука различава две съществени групи: общества (Gesellschaften) и общности (Gemeinschaften).

Пред нас са единства от множество човешки съзнания, единства, в които е въплътен животът на човека: жизнени единства. А самото наименование на тия единства (общ-ество, общ-ност) показва етимологично, че между съзнанията, които образуват една общност или общество, има нещо еднакво, нещо общо.

Семейство, църква, акционерно дружество, секта, нация и т.н. – това са общности или общества, които имат като такива една и съща воля. Туй значи: съответните човешки съзнания искат нещо еднакво, имат една и съща цел, някакви еднакви интереси и т.н. Това именно е основата – еднаквата тяхна воля, върху която почиват жизнените единства.

Вземете за пример едно певческо дружество. Всички, които го съставят, искат нещо еднакво: неговото съществуване, неговото преуспяване. Същото е с лицата, които образуват една църква, една секта, едно семейство, една научна колегия, едно акционерно дружество и т.н. Всеки от тези обществени кръгове представлява някакво жизнено единство.

Отбелязахме по-горе, че науката за социалните явления дели днес жизнените единства на две: общества или общности. Още Фердинанд Тьонис се опита да намери една социологична разлика между тях. Връзката между съставките на обществата била по-хлабава, по-външна, по-механична, „изкуствена”, а тая между съставките на общността – по-интимна, по-естествена, по-здрава, тя била органична.

Колкото и интересни, тия белези си остават все пак твърде неопределени и повърхностни. Едва Йоханес Ремке можа да открие с необходимата научна яснота съществената отлика между „общество” и „общност”.

Макар и всички, които съставят певческото дружество, да искат едно и също: неговото съществуване и преуспяване, все пак всеки от тях иска това (съществуването и преуспяването на дружеството) като средство за постигане на една или друга индивидуална цел.

Един – защото е чиновник в управата на това дружество и вади оттам своето препитание. Друг – чрез него има лека възможност да се прочуе като бас.

Трети – защото дружеството носи името на неговия покоен баща. Четвърти – защото либето му пее там като главна сила и т.н. Прочее всички искат едно и също, но искат го като средство за своя особена, лична цел. Така е с всяко общество.

По инак е с ония жизнени единства, които наричаме общности. Тук еднакво исканото не се схваща като средство за нещо друго, а е самоцел. Вземете за пример „братята” от сектата на дъновистите. Всеки от тях е готов да понесе тежки жертви и лишения за тяхното жизнено единство. Не е за вярване, че никой от тях не би искал да изкористи своето „братство” като средство за някаква лична цел.

И ако би се установило, че го е направил, това ще се сметне за сигурно безчестие: той няма да бъде вече техен „брат”. Тука братството, неговото съществуване и международно преуспяване се явява самоцел за всяко от лицата, които го съставят. Същото е и с хората, които съзнават себе си като членове на една нация, на едно идейно партийно движение и пр.

Ако утре стане някакъв голям земетръс и от живущите компактно вън от нашата държава българи пострада жестоко значителна част от тях, ние, техните сънародници в България, ще се почувстваме развълнувани и къде повече, къде по-малко задължени да им помогнем. Ние имаме дълг към тях, доколкото съзнаваме своята съпринадлежност към едно и също жизнено единство (българската нация).

Друг пример: когато работниците от някакви мини пострадат масово, веднага се чувства отгласът на някаква международна пролетарска солидарност. Това е също тъй израз на едно жизнено единство, на една общност.

Всеки от нас е съставка на повече или по-малко такива жизнени единства. И в тоя смисъл съзнанието на всекиго от нас е обобществено или социализувано. Сега разбираме и известните думи на Аристотел, който определяше човека като „политическо животно”.

Отивайки една стъпка по-нататък, ние ще забележим, че не съществува жизнено единство, което да няма свой „закон”, свой „устав”, свои „нрави” и „обичаи”, свой „ред” изобщо. Еднаквата воля или еднаквите интереси, свързващи (обединяващи) лицата в едно жизнено единство, се явяват като основа, която ражда закона, нравите или реда изобщо във всяко общество или във всяка общност. Тоя „закон”, тия нрави или тоя „ред” изпъкват като ръководство за живота в съответното жизнено единство.

Димитър Михалчев, Избрани съчинения;

Издателство „Наука и изкуство”, София, 1981 г.;

Снимки: archiv.cl.bas.bg; life.de;