Димитър Михалчев: За относителността на ценностите

Димитър Михалчев: Нравствеността е нещо твърде относително

Няма нищо по-досадно от това да учиш хората на морал, или както се казва обикновено „да им четеш морал”. Всеки от нас говори за „нравствени постъпки”, за нравственост, за морал , възмущава се от „неморални деяния” и – не може да се отрече – всички ние малко-много разбираме смисъла на тия думи.

Не убивай, не кради, не лъжи – ето ви цяла редица морални заповеди. Но ако за един убеден толстоист убийството е безусловна неморалност, не е така за ония хиляди и милиони хора, които смятат, че интересите на държавата стоят по-горе от всякакви подобни „сантименталности”. И когато удари тежкият час – да бъде държавата защитена, колкото повече нейни неприятели „смажеш”, толкова по-голяма е твоята морална заслуга. Дори Христовата църква, която учи, че трябва да обичаме човека като такъв, да възлюбим и врага си, тя всякога първа благославя оръжието, вдигнато против враговете на отечеството.

Същото е с кражбата. Когато към края на 90-те години на 19 век една група от съмишлениците на Йосиф Джугашвили нападна задкавказката поща и ограби посред бял ден парите на руската държавна банка, това бе, разбира се, за едни пладнешка кражба. Но за партията, с благословията на която се действаше и на ръководното тяло, на което биде предадена ограбената сума – това дело се оказа един велик нравствен подвиг.

Не бе по-инак и с отвличането на мис Стоун от страна на нашите македонски революционери, които изнудиха с това през 1903 г. американското правителство, за да пипнат една прилична сума. Ако един счетоводител, изпаднал в тежки семейни затруднения, присвои от поверената му каса 2000 лв., това е вулгарно безчестие. Но ако някой смогне да открадне планове от генералния щаб на една съседна враждебна държава, той може да очаква, че някога ще бъде издигнат паметник на неговия подвиг. Същото е най-сетне и с лъжата. Това ние знаем от нашата всекидневна практика. Имало лъжа и лъжа, макар че тя си е всякога лъжа.

С една дума, нравствеността е нещо твърде относително. Зависи от какво становище гледаш съответното деяние. И тъкмо тая относителност на морала, тя е, която се явява като най-съществена пречка, за да бъде моралната проблема научно разяснена.. При моралните явления ние срещаме най-разнообразни оценки. Докато един цени една постъпка като „нравствена”, „добра” или „морална”, друг я цени по-инак. В областта на науката ние имаме работа с установяване на фактите, а при моралните явления – с преценяване на човешките деяния. Едно е да познаеш кои са причините или съображенията, за да извърши даден човек някаква постъпка, а съвсем друго – да оцениш тая постъпка като добра или зла, като нравствена или безчестна.

Във връзка с това векове поред етиката, сиреч науката за морала, е търсила да намери нещо общо в различните морални оценки или да открие еднаквото във всички морални ценности. Ако това можеше да се постигне, тогава намереното може би щеше да се окаже общовалидно за нравствения човек и то можеше да стане основа за една научна етика. Обаче намирането на такава еднаквост, засягаща целокупния нравствен живот, е невъзможно и то тъкмо поради оная очевидна относителност на моралните ценности, за която говорихме по-горе.

Всяка ценност е нещо релативно. За да може да се говори за „ценност”, трябва да се предпоставят две неща: едно ценящо съзнание и един подлежащ на оценка предмет. Вън от тая двойка думата „ценност” губи смисъл. На туй отгоре една абсолютна ценност – това ще рече тука: един предмет да бъде ценен и тогава, когато няма кой да го цени!

Димитър Михалчев, „Същината на морала в научна светлина”

Избрани съчинения, Издателство „Наука и изкуство”, София, 1981 г.

Снимка: citizentimes.eu;