Димитър Маринов: Партизанството разложи нашия обществен организъм

Откъси от спомените на Димитър Маринов за партизанството 

Публикуваме откъси от спомените на Димитър Маринов, един от най-доблестните българи - строители на старата Съвременна България. Актуалността на посланието им за нашата съвременност е очевидна.

„Събранието се отвори с тронна реч на княза, положихме клетва за вярност на Конституцията и се избра комисия да състави отговора на тая реч. В туй време ние настоявахме пред Каравелова да ни обясни въпроса за министрите-депутати. За наше големо изненадване, той беше съгласен с Грекова: министрите да изхождат от Народното събрание, да бъдат и министри и народни представители, защото така било в Англия и в другите конституционни страни и ни цитира съчинения на некои английски писатели. Това управление се наричало парламентарно управление.

- Е, тогава – възразих аз – защо в чл. 152 не положихме, че министрите се назначават и уволняват от Народното събрание, ами това право дадохме на княза? (чл. 152 на Търновската конституция гласи: „Министрите се назначават и уволняват от княза”)

- Така се пише, но иначе се упражнява – отговори той. – Требва да има солидарност, съгласие и единство и тогава работите ще вървят успешно, а това ще бъде само, ако правителството изхожда от болшинството на Събранието и има неговата подкрепа.

- Напротив, - казах аз – министрите ще бъдат тогава внимателни, усърдни, точни и ще се пазят от незаконности, когато имат страх от Събранието да не бъдат критикувани и давани под съд, а как ти ще се боиш от мене или моите приятели, когато ти си ми приятел и виден мой съпартизанин? Как ще мога да те критикувам или да гласувам за да те дадем под съд?

Това е невъзможно. И така ще бъде с всички министри, които са депутати и идват на власт не по волята на княза, както гласи чл. 152 и са отговорни и пред него, и пред Народното събрание, а изключително по волята на болшинството, които са всички негови приятели и не са отговорни пред никого, т.е. нямат страх от никого. На тия мои думи той не каза нищо. Обаче видех, че му беше неприятно. От другарите (от либералната партия) едни беха с мене, други с него, но всички одобриха моите мисли.

Това беше 1879 година, месец октомври. Сега, когато пиша тия мои спомени, е 1926 година, месец март, т.е. едно междувремие от 47 години и скоро ще празнуваме 50 годишнината от деня, когато се туриха основите на нашия конституционен живот. Бех чиновник и служител, и то все първи длъжности: председател на окр. Съд, областен Управител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека, директор и основател на Етнографския музей, т.е. служба и време, през което съм можал да вникна дълбоко и зрело в нашите държавни и политически работи.

И днес аз съм дълбоко убеден, дето нашите държавни и политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм и дето икономически сме много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е , че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея, за нейното спазване, а я газихме с всички наши мероприятия.

Ние игнорирахме чл.152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпленията. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството от представителите народни, които бяха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри бяха всякога най-видните членове на партията.

Те немаха страх за някаква отговорност, за каквато говори чл.153 (чл.153 от Търновската конституция гласи: „Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част”), защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от чл. 152, които права са му отнети с някакъв си парламентаризъм.

А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството на това събрание не може и да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или да съди своите водители. И по този начин правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само срещу Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони; кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото.

От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското приятелство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказание нямаше.

България не е оскъдна от добри, честни и вещи люде, щеха да бъдат отлични дейци и министри, обаче те не беха партизани и парламентаризмът беше им заградил пътя към ръководството делата на държавата. Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 година до тоя час – 1930 година.

Публикуваме фрагмента с любезното съдействие на Никола Ников

От „Спомени из моя живот и моята биография”, Димитър Маринов, издателство Изток-Запад