Дайна Уошингтън – една влиятелна певица на афроамериканската музика

Дайна Уошингтън: една от великолепната десетка

Преди има-няма десетина години американският джаз критик Якоб Тичроу публикува десетката на най-добрите джазови певци през отминалия ХХ век. След безпристрастно и продължително допитване до най-авторитетните свои колеги той оформя окончателния списък. Начело, разбира се, е поставен Луис Армстронг, чието присъствие в света на джаза е равнопоставено като тромпетист и вокалист. Десетката завършва знаменитата Били Холидей (Лейди Дей).

В последователност, продиктувана както от рождените дати, така и от продължителността на живота на артистите, между двата полюса, се нареждат Джони Хартман, Франк Синатра, Ела Фицджералд, Лена Хорн, Нат „Кинг“ Кол, Сара Воон, Дайна Уошингтън (Dinah Washington) и Нанси Уилсън.

Внимание, този поменик не трябва да се приема като класация! Той е по-скоро пантеон на знаменитите афроамерикански артисти (само Лена Хорн е бяла) с принос към световната сцена на джаза, концентриран през различни отрязъци от все още близкото двадесето столетие. На нас в България ни се отне възможността да общуваме очи в очи с тяхното изкуство. А някои са ни практически непознати дори и чрез звукозаписите. Такава е Дайна Уошингтън (29.08.1924-14.12.1963 г.).

Родената в Тускалуса, Алабама, Дайна Уошингтън навлиза в музиката така, както повечето от своите чернокожи колежки от дълбоката американска провинция – чрез църквата. Тя пее, свири на пиано, а сетне и дирижира църковен хор в St. Luke‘s Baptist Church, докато привлича вниманието и се присъединява към вече известната формация Sallie Martin Gospel Singers. Но истинското й навлизане в джаза се случва в Чикаго, където се преселва семейството на тийнейджърката Дайна Уошингтън.



В периода 1941-1942 г. тя пее в различни чикагски клубове, където се запознава и с Били Холидей. Докато е препоръчана на вибрафониста и оркестров лидер Лайънел Хемптън, който я взима при себе си и работи с нея до 1946 година. Този военен и следвоенен период съвсем не е благоприятен за артистите, посветени на джаза и изкарващи прехраната си чрез него. В продължение на една година повечето от тях бойкотират звукозаписните компании заради отказа да им се изплащат изпълнителски права.

От своя страна участието на САЩ във Втората световна война принудително води до затягане на коланите и силно ограничаване на набора от удоволствия. Редица клубове и ресторанти с дансинги затварят врати или фалират, което автоматично намалява и подиумите за изява на артистите. Но пък най-добрите от тях получават глътка въздух за осмисляне на случващото се, за експериментиране и обновяване на суинговия джаз. Така се ражда би бопа.

Ражда се и онази блусова разновидност, която днес се нарича R&B, т.е. ритъм енд блус. Дайна Уошингтън попада в тази среда и очевидно се чувства добре в нея. Дебютният й запис е по време на войната – Evil Gal Blues. Има нещо символично в появата на тази грамофонна плоча, защото автор на парчето е не друг, а знаменитият по-късно критик Ленард Федър. След втория звукозаписен сеанс – Salty Papa Blues – Дайна Уошингтън попада в класацията на списание Billboard „Harlem Hit Parade” (1944) и става влиятелна фигура в афроамериканската музика.

Самият факт, че в периода 1948-1955 г. нейни 27 изпълнения са вклочени в Top 10 на категорията R&B, е достатъчен, за да илюстрира нарастващата й популярност. При това тя не е принудена, подобно на по-стари от нея колежки, да се приспособява към новите стилови тенденции в джаза.

Благодарение на таланта си Дайна Уошингтън навлиза направо в тях. Така в албума Dinah Jams (1954) нейни партньори са Клифърд Браун и Кларк Тери.



По-късно тя работи и с Кенънбол Едърли и Бен Уебстър, редовно участвайки в Нюпорт джаз фестивал през периода 1955-1959 г. Докато идва ред и на чисто комерсиалните изкушения, при които певицата не си позволява ни най-малък компромис с вече извоювания авторитет и наложения собствен вокален стил. В този период тя е лидер на състав, в който личат имената на китариста Кени Бърел и на все още много младия европеец Джо Завинул.

Анализирайки точно този етап от еволюцията на джазовото изкуство, големият европейски критик Ариго Полило (Италия) пише:

„Започвайки от средата на 50-те години за човешкия глас остава много малко място в джазовия хор (ако приемем термина в ограничен смисъл), с изключение на ритъм енд блуса и соул музиката, които в последствие стават единствените области за действие на певците (почти изключително негърски). Истински великото джазово пеене така и остава принадлежност на отдавна утвърдени вокалистки: Ела Фицджералд, Били Холидей (докато е жива), Сара Вон и Анита О‘Дей, оказала се единствената бяла джазова певица от висока класа след преждевременната кончина на Милдред Бейли през 1951 година. Наред с тези ветерани, ненадминати и до днес, могат да се отбележат не много повече или по-малко оригинални певици, чиято принадлежност към джазовия свят понякога е съмнителна. Такива като Кармен Макрей, Дайна Уошингтън, Хелън Мерил, Пърл Бейли са сред най-добрите.” Това е факт! И е добро обяснение за привидното „разпиляване”

на певицата в различни направления. Вече в началото на 60-те години Дайна Уошингтън си съперничи за върха при интерпретацията на балади единствено със Сара Вон. Което пък от своя страна през 1962-1963 г. я прави солистка на двата най-знаменити биг бенда – тези на „Дюк” Елингтън и „Каунт” Бейзи.

Докато една предколедна нощ на 1963 г. несполучливата комбинация от барбитурати слага край на живота й. Тя е едва 39 годишна. На погребението й пее Арита Франклин.

Източник: списание InSpiro

 Автор: Владимир Гаджев;

Снимки: slog.thestranger.com; webwombat.com.au; hitparade.ch;