Дъстин Хофман: Kиното е сходно преживяване като в църква, в синагога

Дъстин Хофман за киното, възрастта и политиката

Интервю на журналиста от вестник „Ди Велт” Мартин Шолц с известния американски  актьор Дъстин Хофман за киното, възрастта и политиката.

Въпрос: Вие сте на 78 години и веднъж казахте, че след 50-годишна възраст всъщност ще Ви предлагат само второстепенни роли. Вие наистина не сте единственият голям актьор, на когото му се случва това.

Дъстин Хофман: В САЩ типове като мен ги наричат „Senior Citizens” („възрастни граждани”). Как се казва това на немски?

Пенсионери. Расизъм срещу възрастни лица ли е, когато Холивуд най-често Ви предлага все още само забавни филми или романтични комедии?

Нали много филмови босове се опасяват, че с филми, в които играят „възрастни граждани”, вече не са в състояние да постигат комерсиални успехи. Можеш да получиш главни роли, когато си на 20, на 30 години, дори и на 40 години. Но когато надхвърлиш 50 години, особено след 60 или 70 години, в Холивуд ще ти дадат още някоя главна роля само тогава, когато носиш оръжие. Предпочитам, все още както и преди, да не правя такъв род филми.

Но напоследък имах късмет и в най-близко време отново ще играя главна роля в един филм. Първата, която ми беше предложена от години насам. Внезапно ставате на 50 години и трябва да установите, че вече не сте в състояние да поддържате онази интензивност, с която сте имали успех за първи път преди 50 години. Това е едната страна на процеса на стареене. Но към това има още един друг феномен: колкото повече се обграждаме с нови технологии и огромни капацитети за съхранение, толкова повече намалява нашата способност да си спомняме.

Във всеки случай това е моята теза. Днес има множество хора там навън, които вече нямат понятие, кои са Ролинг Стоунс. Или Марлон Брандо. За моето поколение Брандо беше идол. Той беше големият актьор. По-млади колеги днес често вече нямат никакво понятие в кои филми е играл Брандо преди „Кръстникът”. Погледът им не достига по-назад във времето.

Нека погледнем далеч назад във Вашата филмова история. Вие участвахте в два изключителни филма за скандали в политиката на Съединените щати: „Цялото президентско войнство” за разкрития от вестник „Вашингтон пост” скандал Уотъргейт и „Да разлаем кучетата”, филм, в който един фиктивен американски президент има проблеми заради секс афера и неговият съветник иска да отклони вниманието на медиите от това чрез една фиктивна война.

Да, хе хе хе.

Такива филми все още се снимат, последният „Въпрос на истина” с Робърт Редфорд и Кейт Бланшет. Само че днес такива политически трилъри вече нямат тези успехи, както на времето „Цялото президентско войнство”. Как си обяснявате това?

Не мисля, че това се  дължи на недостатъчния интерес на зрителите към такива теми. Това вероятно е свързано с цялостното развитие на филмовата индустрия. Най-добрите дни на киното са зад гърба му.


Мерил Стрийп, Джъстин Хенри и Дъстин Хофман в кадър от филма „Крамър срещу Крамър” (1979 г.)

Напоследък вайкането се чува постоянно.

Знам. За съжаление, това е вярно. Мисля, че в бъдеще хората няма да ходят повече на кино. Днес ние имаме айфони, таблети, компютри и стрийминг платформи. Имаме киното в джоба си. Това е едно много злополучно развитие.

Защо? Много хора са въодушевени, тъй като сега могат да гледат филми навсякъде.

Но когато седиш в някое кино, това е сходно преживяване като в църква, в синагога или в театър. Заобиколен си от множество хора, които не познаваш. Споделяш с всички тези чужди, непознати хора едно колективно преживяване - изведнъж всички в тази кинозала се смеят  или са трогнати до сълзи. Това е едно особено чувство. Ние сме на път да го загубим. Днес е важно преди всичко как тръгва един филм при своя старт през уикенда.

Само който съумее да се наложи по това време, има шанс да бъде показван и през следващата и през по-следващата седмица. За да се постигне това, днес често се влагат повече милиони в маркетинга, отколкото в същностната продукция, тоест в съдържанието на един филм. Междувременно филмовият бизнес функционира точно така, както политиката - за съжаление.

Парите купуват гласове – или зрители?

В Съединените щати преди няколко години беше направено проучване. Бяха наблюдавани по-детайлно конгресмени и сенатори - т.е. политици, които са били успешно избирани за определената длъжност. Резултат: онези, които бяха спечелили, винаги са били тези, които са вложили най-многото пари в изборните си кампании. Ние избираме политици по същия начин, по който вземаме решение за кола или паста за зъби. Необходимо е само маркетингът  достатъчно често да ни въздейства. Ние се превърнахме в едно лениво общество.

Разсъждавали ли сте някога върху това, да снимате продължение на „Цялото президентско войнство”?

Как Ви хрумна това?

Бихте могли да направите филм за вероятната гибел на вестник „Вашингтон пост”. Някогашният флагман на разследващата журналистика е изправен пред банкрут – докато шефът на Амазон Джеф Безос не закупува вестника и го подготвя успешно за дигиталното бъдеще. Отворен край. Добра тема?

Във всеки случай е интересно. Наистина, досега не съм обмислял такъв сценарий. Но през последните години размишлявах дълго върху залеза на журналистиката. Когато Редфорд и аз снимахме този филм, прекарах четири месеца във вестник „Вашингтон пост” с журналистите, които разкриха аферата Уотъргейт - Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн. Едно от най-важните правила се е врязало в паметта ми и до днес: винаги трябва да представиш два източника, преди една история да бъде публикувана.

От дълго време това вече не съществува. По някое време беше достатъчно да се цитира само един източник. Междувременно вече  често не се привежда нито един източник. Мотото днес е: „пиши, каквото искаш.” Само че хората, които четат тези неща, смятат, че това са проучени факти. Това ме притеснява много. Съществува тази история за президента Линдън Б. Джонсън. Веднъж той казал на екипа си: „Искам да пуснете във вестниците, че опонентът ми го прави с овце.” Неговият екип бил възмутен: „Г-н Джонсън, но това изобщо не е вярно.” Линдън Б. Джонсън отговорил: „ И аз го знам, само искам да чуя, по кой начин противникът ми ще се опита да опровергае такава новина.” 


Ан Хечи, Робърт де Ниро и Дъстин Хофман в кадър от филма „Да разлаем кучетата” (1997 година)

Нещо винаги остава в паметта?

Точно така. В днешния медиен свят такива методи стават все по-възможни по такъв безразсъден начин. Превърнало се е в наш „начин на живот”.

Омраза и оклеветяване - най-екстремно го прави в момента Доналд Тръмп. И с това става все по-успешен. Страхувате ли се, че той би могъл да стане президент?

Понастоящем всички ние в Америка размишляваме върху това. Доналд Тръмп не е толкова необичаен, както мислят много хора. Такива типове са съществували и преди. Това, че сега той съумява толкова бързо да стане толкова успешен, има и нещо общо с късмета. Той се появи като кандидат точно в онзи момент, когато една голяма част от американското население осъзна в какви размери се е разпространила корупцията в американската политика.

Въпреки, че имаме демокрация, за която винаги се казва, че нейната основа е Конституцията, САЩ са просто страна, в която като кандидат можеш да си пробиеш път, ако в случай на нужда си в състояние да изхарчиш един милиард долара за кампанията си. Към това да добавим лобистките групи - ако те подкрепят кандидатите с милиони, по-късно като президент ще трябва да платиш обратно по някакъв начин. Сделката изглежда така: ако станеш президент, ще направиш това или онова за нас, от което да имаме печалба. По този начин оръжейното лоби на САЩ се намесва много грубо в предизборната кампания. Тежко време е за това, което наричаме нашата демокрация. Тръмп съумя да използва тази слабост.

Още веднъж: страхувате ли се, че Тръмп би могъл да стане президент?

Почти съм сигурен, че той ще получи номинацията на републиканците. Практически тя е в джоба му. Тръмп се харесва предимно на по-слабо образованите, бели американци. Но Съединените щати са едно разнообразно многопластово общество. Аз не мисля, че Тръмп може да спечели, ако само тази група гласува за него. Тръмп няма да стане президент.

Дъстин Лий Хофман е роден на 8 август 1937 г. в Лос Анджелис. След завършване на  гимназия през 1955 г. иска да учи медицина, но след една година напуска колежа, за да учи актьорско майсторство в Пасадена и Ню Йорк – и това, въпреки че неговата леля му е казала, че той не може да стане актьор; защото не изглеждал добре за това.

С приятелите си Джийн Хекман и Робърт Дювал той се премества в началото на 60-те години в Ню Йорк, където в продължение на няколко години играе в театъра, в пиеси на Самюел Бекет, Харолд Пинтър, Йонеско или Артър Милър. През 1967 г. с участието си във филма „Абсолвентът” се превръща в световна звезда. Най-значимите филми на Дъстин Хофман са „Среднощен каубой”, „Малък голям човек”, „Папилон”, „Цялото президентско войнство”, „Тутси” и „Смъртта на търговския пътник”. За главната си роля във филмите „Крамър срещу Крамър” и „Рейнман” печели два пъти наградата Оскар. Дъстин Хофман е женен за втори път и има шест деца.

Източник: вестник „Ди Велт” http://www.welt.de/; със съкращения;

Превод: Господин Тонев; 

Снимки: hollywoodreporter.com; sueddeutsche.de; kino.de;