Гавраил Панчев: Образованието – идеалът или дипломата

За осъвременен вариант на Възрожденския български образователен модел

През 1784 г. И. Кант дефинира идеала на Просвещението: „Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие (к.а.) е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено (к.а.) е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapere aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.” (И. Кант. Що е Просвещение? в: М. Фуко. Просвещение и критика. С., 1997, с. 9) През 1881 г. Иван Вазов публикува в сборника „Гусла” проницателното стихотворение „Дипломираните”. Непременно трябва да подчертая, че посоченият текст става публичен факт само две години след конституирането на Третата българска държава - това е съществено, защото моделът на българското образование е създаден през Възраждането в общините, а от 1879 г. насам просветата е постоянен компонент от централизираната българска държава. Текстът на стихотворението „Дипломираните” – тук не ме занимават жанровите специфики на написаното – функционира върху непримиримата опозиция между лирическия „аз” и „дипломираните” лирически  „те”. Първият релат от отношението е описан и представен чрез категорията „идентичност” („какво съм аз”: „дете на естеството”, „саморасляк див”), а вторият - чрез „дипломата”, т. е. усвоеното, а не открито или създадено знание, което  води дипломираните „през всичките врати и служби, и доходи”. Казано обобщено: Иван Вазов описва и проблематизира корелацията „диплома – службогонство - конформизъм” като реален мотив, респ. резултат от образованието, чиито носители оценява като „лъжегении” и „лъжеспасители” (Ив. Вазов. Стихотворения и поеми. С. 1985). Народният поет показва как идеалът на Просвещението може да бъде трансформиран и употребен за цели, напълно различни от смисъла му. Последиците са съществени, за да бъдат оставени без критическо внимание.  Например: дипломираните кариеристи - титлоносители могат да се превърнат в „охранители”, ако използвам терминологията на Платон от неговата етатична теория за „запазените места”, на политическата власт, каквато и да е тя. Прозрението на Ив. Вазов наистина впечатлява: П. Бурдийо определи интелигенцията като „фракция на властта”, а Н. Бердяев проблематизира опозицията между интелигенцията и интелектуалците като описа способността на първата да превръща политическите теории в догми – Цв. Тодоров говори за сциентизъм с идеологическа генеалогия – и така практически сериозно подпомага политическата власт да ограничи съществено свободата и творчеството на личностите и обществото, а вторите дълбоко осъзнават науката като хипотеза и не забравят, че тя не трябва да губи „веселостта” си (Фр. Ницше. Веселата наука), ако не иска да се превърне в метафизика. Интелектуалците никога не заличават принципната разлика между диктаторската и демократичната политически власти, т. е. те може да не са идеологизирани и политизирани, но задължително имат високата политическа култура, за да разбират, че свободата и правото, респ. задължението са винаги за предпочитане пред религиозната и политическата теодицея.  И още. В дълбочина текстът на Иван Вазов благоприятства създаването на  фигурата на вдъхновения аутсайдер, на  творческия субект извън „крепостните” стени на училището, нагиздени или надупчени със знаците на прелъстяваща подчиненост, чието битие е определено от корелацията „ценност – знание”, която кулминира в креативност. Проницателността на Иван Вазов е безспорно познавателно благотворна, защото „уча” и „училище” са различни категории, независимо от основополагащата морфема в двете думи. „Уча” зависи от Идеала на Просвещението и съответно е неограничено от политико-социалната и етатична конюнктура, т. е. „уча”  формира отворен знаниев модел дори при затворена политическа система, докато „училището” е във висока степен подвластно на Дипломата и следователно продуцира затворен знаниев модел и при отворена политическа система, а при затворена същият се изживява като притежател и изразител на „истината”, при все че плагиатства от политиката, респ. идеологията като се опитва да скрие напуканото си чело от дългото коленичене пред трона на Властта зад патетично – гротесковия вик „Еврика”, свирепо ехо от поредния партиен конгрес или конференция. Ето какво пише по същата тема Дж. Стайнър, един от най-задълбочените лингвисти на съвремието ни: „В наше време академичният пост, одобрението на професионалния кръг, подкрепата и лаврите, които той раздава, не рядко са симптоми за приспособленчество и посредствена конвенционалност. Някаква степен на отхвърленост, на принудителна откъснатост може да е едно от условията за значима работа... В поетиката, във философията, в херменевтиката произведенията, които си струват, най-често се създават срещу течението и в отхвърленост”. (Дж. Стайнър. След Вавилон. С. 2015. с. 15) Размислите на Ив. Вазов и Дж. Стайнър са епистемично ефективни, защото могат да послужат за създаването на нови теории и експликации на съществени хуманитарни теми: 1. От описаната фигура на аутсайдера произлиза нова теория за меритокрацията, защото същият може да бъде описан и конструиран като „аристократа на таланта”, по израза на Кр. Лаш, тъй като точно креативният принос фундира меритократичното. Теорията е принципно различна от тази за класовия – или наследствения – произход на меритокрацията и снема дебатите относно отнемането на качествените лидери от низшите класи в посока и полза на висшите и съответно затвърждава  маргиналното положение на първите, а това по същество е усложнен, рафиниран и перфиден вариант на „запазените места” на Платон (Кр. Лаш. Бунтът на елитите); 2. Темата за дипломирания конформизъм е особено значима специално в български контекст, защото „днес” (2017 г.) в България функционират над 50 висши училища, а това означава множество титли, привилегии, схоластични научни конференции, чиито доклади танцуват квазиевристично на границата между плагиатството, културтрегерството, хедонизма и скритите политически поръчки, влияния в различни посоки и „вдъхновяващи контакти”  с политиците, от които зависи държавния бюджет, но преди всичко множество дипломи, а приносът, според смисъла, който влага в понятието К. Л.- Строс, мержелее в лабиринта на описаните по-горе отношения. [caption id="attachment_10945" align="alignnone" width="580"] Джордж Стайнър: Вдъхновеният учител е бил винаги във фокуса на националния интерес[/caption] Цялостният  проблем е: а) застрашителен, защото конформизмът е на път да създаде хомогенно общество от адаптиращи се хора, чиито разсъдък е заменен от езика на държавата и медиите; изложената току-що теза е в опозиция с аргументираното разбиране на Д. Бел, според което хомогенни общества няма (Д. Бел. Културните противоречия на капитализма); и б) обяснителен, тъй като става ясно защо по-голямата част от българската интелигенция мълчи оглушително - тук клишето е адекватно, защото изразява надисторически смисъл - относно юридическото наказание за множеството политически, финансови, икономически и социални престъпления на комунистическата и посткомунистическата политически власти, в чието поле демокрацията агонизира или по израза на Кр. Лаш квазиелитите извършват „предателство към демокрацията”;  3. Конформизмът слага край на „бунта на масите” (Х. О.-и-Гасет), въобще на „ерата на тълпите” (С. Московичи) и възвестява епохата на елитите - образователният е част от тях - , които носят характеристиките на масите или казано с предупреждението на Кр. Лаш, демокрацията ще загине не от липса на толерантност, а от конформистко безразличие. Ако текстът на „Дипломираните” бъде буквално интерпретиран, можем да стигнем до идеята да закрием училищата. Мисля, че Вазовият текст следва да бъде разбран конструктивно, т.е. ако училището създава конформисти, то трябва да бъде непременно преучредено, за да открие отново пътя към Идеала на Просвещението. Какво представя образованието в България „днес”? Просветата е не само одържавена, но и почти изцяло политизирана: Комисия по образование и наука в Народното събрание, министър на образованието и науката от управляващата партия или коалиция, началникът на РУО обикновено е от същата политическа формация или формации и т. н. до постоянни договори на учителите от детската градина до академика от БАН. Тук непременно трябва да  добавя все по-доминиращата роля на държавното образование спрямо семейството. Не е необходим специализиран анализ, за да се установи дори пространственото разграничаване между двете институции: имам предвид силно ограничения достъп на родителите при посещение в детските градини и училищата. Алтернативата на този етатичен модел, който преутвърждава позицията на „Чудовището” (Т. Хобс. Левиатан) и разпръсква във всички посоки прелъстителен конформизъм не е магическият език от вида „Сезам, отвори се!” или плуралистичната либерална логорея, а възстановяването в осъвременен вариант на Възрожденския български образователен модел. Припомням го най-общо: всяка община избира училищно настоятелство, съставено от най-значимите личности на общността; същото определя програмата, респ. бюджета и назначаването на учителите за ограничено време съобразно локалните интереси и цели на жителите на общината. Учебната година завършва с публичен изпит на учениците и отчет за изпълнението на бюджета. Трябва изрично да се подчертае, че описаният модел е антропоцентристки (Ив. Вазов. Под игото; Б. Пенев. Историята на новата българска литература. Т. ІІ; А. Димитров. Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането). За сравнение  - пример от Франция. Фр. Евалд и А. Фонтана пишат: „Преподаването в Колеж дьо Франс се подчинява на особени правила.  Преподавателите имат задължението да изнасят по 26 часа лекции годишно (като най-много половината от тях могат да бъдат под формата на семинари). Те трябва да представят всяка година оригинално научно изследване, което ги принуждава да обновяват постоянно съдържанието на своите лекции. Присъствието на лекциите и на семинарите е напълно свободно; то не изисква нито записване, нито диплома. А преподавателят също не представя никаква диплома (М. Фуко. Анормалните). Дж. Стайнър обобщава: „Да се говори за френската образователна система означава да се засегнат централно дълбочинни структури на френската история и общество.... Човек често остава с впечатлението, че по време на Третата република, известна също като Republique des professeurs, едната половина на Франция е била общо взето постоянно заета с преподаване и изпитване на другата половина. Академичните постижения са били - още са, макар и в намаляваща степен - въпрос на обществен интерес и внимание.... Точната класация на онези, които са издържали agregation (ежегодишен изпит на избор на учители за лицеите, б. м.), все още се публикува. Славата може да зависи от десета от точката... Не по-малко от важни политици, те самите обикновено високо образовани, не по-малко от писатели или видни предприемачи, тъкмо гуруто, вдъхновеният учител (Ален), харизматичният преподавател в College de France (Барт, Фуко), е бил винаги във фокуса на националния интерес” (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги). Убеден съм, че думите на Лиотар, поради двусмислието, което пораждат в нашия контекст, са достойни за финал: „Вървим напред, неодомашними, но предпазливи. Малко насила. Придвижваме се, но миналото в думите чака нейде пред нас. Присмива ни се”. И за да няма колебание: или антропоцентристки знаниев модел, или власт, обгрижвана и охранявана от конформисти, накичени с гирляндите на кариерата. Снимки: bnr.bg; deborahlibros.com;