Гавраил Панчев: Образованието – идеалът или дипломата

За осъвременен вариант на Възрожденския български образователен модел
През 1784 г. И. Кант дефинира идеала на Просвещението: „Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие (к.а.) е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено (к.а.) е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapere aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.” (И. Кант. Що е Просвещение? в: М. Фуко. Просвещение и критика. С., 1997, с. 9) През 1881 г. Иван Вазов публикува в сборника „Гусла” проницателното стихотворение „Дипломираните”. Непременно трябва да подчертая, че посоченият текст става публичен факт само две години след конституирането на Третата българска държава - това е съществено, защото моделът на българското образование е създаден през Възраждането в общините, а от 1879 г. насам просветата е постоянен компонент от централизираната българска държава. Текстът на стихотворението „Дипломираните” – тук не ме занимават жанровите специфики на написаното – функционира върху непримиримата опозиция между лирическия „аз” и „дипломираните” лирически „те”. Първият релат от отношението е описан и представен чрез категорията „идентичност” („какво съм аз”: „дете на естеството”, „саморасляк див”), а вторият - чрез „дипломата”, т. е. усвоеното, а не открито или създадено знание, което води дипломираните „през всичките врати и служби, и доходи”. Казано обобщено: Иван Вазов описва и проблематизира корелацията „диплома – службогонство - конформизъм” като реален мотив, респ. резултат от образованието, чиито носители оценява като „лъжегении” и „лъжеспасители” (Ив. Вазов. Стихотворения и поеми. С. 1985). Народният поет показва как идеалът на Просвещението може да бъде трансформиран и употребен за цели, напълно различни от смисъла му. Последиците са съществени, за да бъдат оставени без критическо внимание. Например: дипломираните кариеристи - титлоносители могат да се превърнат в „охранители”, ако използвам терминологията на Платон от неговата етатична теория за „запазените места”, на политическата власт, каквато и да е тя. Прозрението на Ив. Вазов наистина впечатлява: П. Бурдийо определи интелигенцията като „фракция на властта”, а Н. Бердяев проблематизира опозицията между интелигенцията и интелектуалците като описа способността на първата да превръща политическите теории в догми – Цв. Тодоров говори за сциентизъм с идеологическа генеалогия – и така практически сериозно подпомага политическата власт да ограничи съществено свободата и творчеството на личностите и обществото, а вторите дълбоко осъзнават науката като хипотеза и не забравят, че тя не трябва да губи „веселостта” си (Фр. Ницше. Веселата наука), ако не иска да се превърне в метафизика. Интелектуалците никога не заличават принципната разлика между диктаторската и демократичната политически власти, т. е. те може да не са идеологизирани и политизирани, но задължително имат високата политическа култура, за да разбират, че свободата и правото, респ. задължението са винаги за предпочитане пред религиозната и политическата теодицея. И още. В дълбочина текстът на Иван Вазов благоприятства създаването на фигурата на вдъхновения аутсайдер, на творческия субект извън „крепостните” стени на училището, нагиздени или надупчени със знаците на прелъстяваща подчиненост, чието битие е определено от корелацията „ценност – знание”, която кулминира в креативност. Проницателността на Иван Вазов е безспорно познавателно благотворна, защото „уча” и „училище” са различни категории, независимо от основополагащата морфема в двете думи. „Уча” зависи от Идеала на Просвещението и съответно е неограничено от политико-социалната и етатична конюнктура, т. е. „уча” формира отворен знаниев модел дори при затворена политическа система, докато „училището” е във висока степен подвластно на Дипломата и следователно продуцира затворен знаниев модел и при отворена политическа система, а при затворена същият се изживява като притежател и изразител на „истината”, при все че плагиатства от политиката, респ. идеологията като се опитва да скрие напуканото си чело от дългото коленичене пред трона на Властта зад патетично – гротесковия вик „Еврика”, свирепо ехо от поредния партиен конгрес или конференция. Ето какво пише по същата тема Дж. Стайнър, един от най-задълбочените лингвисти на съвремието ни: „В наше време академичният пост, одобрението на професионалния кръг, подкрепата и лаврите, които той раздава, не рядко са симптоми за приспособленчество и посредствена конвенционалност. Някаква степен на отхвърленост, на принудителна откъснатост може да е едно от условията за значима работа... В поетиката, във философията, в херменевтиката произведенията, които си струват, най-често се създават срещу течението и в отхвърленост”. (Дж. Стайнър. След Вавилон. С. 2015. с. 15) Размислите на Ив. Вазов и Дж. Стайнър са епистемично ефективни, защото могат да послужат за създаването на нови теории и експликации на съществени хуманитарни теми: 1. От описаната фигура на аутсайдера произлиза нова теория за меритокрацията, защото същият може да бъде описан и конструиран като „аристократа на таланта”, по израза на Кр. Лаш, тъй като точно креативният принос фундира меритократичното. Теорията е принципно различна от тази за класовия – или наследствения – произход на меритокрацията и снема дебатите относно отнемането на качествените лидери от низшите класи в посока и полза на висшите и съответно затвърждава маргиналното положение на първите, а това по същество е усложнен, рафиниран и перфиден вариант на „запазените места” на Платон (Кр. Лаш. Бунтът на елитите); 2. Темата за дипломирания конформизъм е особено значима специално в български контекст, защото „днес” (2017 г.) в България функционират над 50 висши училища, а това означава множество титли, привилегии, схоластични научни конференции, чиито доклади танцуват квазиевристично на границата между плагиатството, културтрегерството, хедонизма и скритите политически поръчки, влияния в различни посоки и „вдъхновяващи контакти” с политиците, от които зависи държавния бюджет, но преди всичко множество дипломи, а приносът, според смисъла, който влага в понятието К. Л.- Строс, мержелее в лабиринта на описаните по-горе отношения. [caption id="attachment_10945" align="alignnone" width="580"]