Шарл дьо Гол: Политикът и войникът в пиеса, която играят заедно (2 част)

Шарл дьо Гол - Към философията на един държавник

... Мирното време носи поводите на търкания между военни и управляващи, тези последните търсещи намаляване на цената, първите - тласкащи към разходи. Случва се някой неотдавнашен урок или близка заплаха да ги поставят в съгласие. Без съмнение политиците, сръчни в манипулирането на хората, се споразумяват да разбият съпротивата на професионалистите. Факт е обаче, че мерките, свързани с отбраната на страната, рядко са спирани без разисквания, където се противопоставят изискванията на едните и на другите, сред обидите на трибуните.

Но рано или късно, предвидено или не, развихрена с умисъл или изтърпяна с ужас, ето войната! С първия блясък на сабите редът на стойностите е объркан. Излизащ от полусянката, военачалникът изведнъж е обграден с плашещо обаяние. В един миг неговите права, както и задълженията му, достигат крайните си граници. Животът на другите е поставен под негово разпореждане. Бъдещето на отечеството зависи внезапно от това, което той реши. Цял един народ обръща към него своята тревога. И министърът с учудване вижда тази грандиозна и свирепа власт, изскочила изпод земята - до неговата собствена.

Най-напред, понесени от саможертвата и загрижени от примера, който трябва да дадат, управляващият и войникът се съгласуват, най-често без трудности. Няма нужда от оптимизъм - всеки открива в партньора хиляди качества, за които дотогава съвсем не е подозирал. Виждаме политика, забравил горчивината и иронията, да множи доказателствата на доверие към войника, докато този, последният, късащ със студенината си, понастоящем излага откровена лоялност.

Но ето, войната изкарва своя кортеж от скърби и разочарования. Страстите на тълпите нарастват до най-високата си степен. Тяхната страшна вълна, малко или много задържана от дигите на предаността и на закона - държавните мъже не я чуват без замайване. Кръвта и богатствата на народа, които те отнасят към полето на битките и за които те отговарят, управляващият трябва да се отдаде на съдбата на гражданите, на тази на страната, да вижда своята лична съдба, на далечните мъже, чието ревниво изкуство никак не допуска натрапници.

Тази тревога, свързана с това безсилие - ето в такива моменти е най-лошото изпитание за властта. Чувства се, че обикновено нейният ефект е някаква нервност. Предишните предубеждения се раждат отново. Изисква се безпокойствата да бъдат потиснати. Тъмнината става непоносима. Къде сме? Какъв е планът? Колко рискове трябва да бъдат поети? Защо това бързане или тези срокове? Нека генералите се обяснят! Прочее, това е необходимо, за да се направлява нацията, да се преговаря навън, да се подготвят нови средства. И политикът обръща смутено лице към главнокомандващия.

Този, последният, стои начумерен и отговаря без благосклонност. Понесеният товар удвоява теглото си. Да напрегне ума си, да концентрира душата си, да усили природата си и тази на другите. Във вълната от мнения, доклади, сводки, да отдели истинското от фалшивото, основното от второстепенното; сред страстите, които се надигат от разни стойки, без съмнение да устои, да забрави страха, да остане глух за интригата; каквито и да са съдбата, суматохата, бързината, да изглежда спокоен, да не се отказва никога и въпреки уверенията отгоре и подчинението отдолу, да не чува нищо, освен себе си и да знае, че е сам пред съдбата - тези задължения, които се налагат на командира не са, за да го укротяват.

Проникнат от техните изисквания той трудно схваща терзанията на министрите. Прочее, нямаше ли той самият да се оплаква? Тези средства, които му липсват, не са ли подготвени? Този съюзник, който си трае, не би ли могло да бъде накаран да действа по-добре? Тези възгласи на общественото мнение - най-напред да бъдат успокоени! На всичко отгоре командването се застъпва в задачата си за пълна свобода на духа и отрича, че това е за да го омаловажи, отколкото да отбележи съмненията си.

Ако славата не закъснее, неудобството бързо е заличено. Никакви караници в щастието! Но ако заплахата нараства, язвителността се разпростира, изостря се до степен на публичен смут. Около управляващите нищо, освен мрачни фигури, заплашителни погледи, уста, готови за упреци, едновременно с тревожна критика, която опетнява действието на армиите. Въпреки това се намират министри, за да подкрепят генералите в един моментен обрат. „Един провал не е престъпление”, пише Карно на нещастния Ош при Кайзерслаутерн. „Според усилията съдим за хората, а не според събитията.”

Въпреки всичко самообладанието, патриотизмът често пречат на съперниците да достигнат до крайностите. Но понякога определена степен на обществена заплаха достига такава точка на страстите, че те разкъсват предпазните диги. Разстроени от кризата, политикът и войникът изведнъж намират за непоносима тази взаимозависимост, в която те се виждат оковани. Амбицията да се доминира, която възбужда тези вечно стремящи се към силата, която е техният подтик, тяхното величие и тяхното страдание, ги отвежда до спречкване.

Пред действието, с което се опияняват, всеки претендира да бъде единствен в изпълнението му. Скоро държавникът завзема терена на командването и на обаянието, диктува стратегията. Скоро военният, злоупотребяващ със силата си, подрива публичните власти. Но триумфът на единия от партньорите е парализа за другия. Ето пречупено равновесието, нарушен редът, смазани поривите. Занапред действието става непоследователно. Бедствието не закъснява.


Шарл дьо Гол и канцлерът Конрад Аденауер заедно сред жителите на германската столица Бон

Политици и войници, най-добрите служители на държавата, рядко са най-гъвкавите. Господарите трябва да имат душа на господари; лошо направена е сметката да се отстранят подчертаните характери под претекста, че те са трудни. Служейки си с удобства в непосредствените отношения, се рискува да се загуби всичко, когато великите дни са дошли.

Някога, вървейки по най-простия път, народите предоставяха грижата за направляване на политиката и армиите си на волята и съдбата на един единствен човек. Александър, цар и генерал, превзема Азия за десет години. Рим, във време на големи заплахи, установява диктатура. Фридрих II кове държавата, управлява дипломацията и води войските по такъв начин, че всичко се слива с рисунъка, който той си е направил.

Наполеон донася равенството на военното изкуството и управлението. Трябва да се признае, че това съотношение ще придаде на военното усилие безброй пъти особена сила. Но то е видяло и жестоки обрати. На него се дължи Ватерлоо след Аустерлиц. Колкото и малко да изневери водачът - то завършва при Седан.

Това се отнася до факти и изключителни мъже. Срещу тази дисхармония на едновременно съществуващи правителство и командване, дисхармония стара като войната, ще рече като света, мъдростта на нациите би искала да открие лекарства. Дори днес се предлагат такива. Тези толкова трудни отношения могат ли да бъдат регламентирани? Защо от действието, извършвано заедно, да не се направят две части и за да се осигури реда, да се установи някаква система, на която би бил посветен законът? Не!

Защото в действителност, ако се разграничат две области, не би могло да се разделят. Прочее управлението на войната принадлежи на държавника, операциите са полето на военния. Но къде всеки от тях трябва да спре? До каква степен стратегията и политиката ще реагират едната на другата? Кой трябва да се разпростре и кой да се ограничи? Това не може да се предпише предварително, нито дори определено. Най-напред обстоятелствата слагат своя изменчив отпечатък: национални институции, състояние на общественото мнение, характер на борбата, естество на средствата и сто други условия на момента, които карат подходящата организация коренно да се промени.

И още – дали личността на действащите хора е основен елемент на нещата? Достатъчно е да се прецени по колко много различни начини играта е била водена в няколко случая, завършили с победа, за да се види добре как талантът подчинява в своя полза и в полза на обстоятелствата доктрината и способите и че възможностите на действието не се обвързват с формули.

... Развитието на нещата днес съвсем не поставя политиците и войниците да изпълняват общо действие, нито дори да се познават добре. Смътно водачите на народа и началниците на войските изпитват нещо като взаимно привличане. Виждайки се да теглят без отдих, по протежение на двата противоположни бряга на реката, кораба на своите амбиции, тези встрастени от обаянието хора изпитват един към друг приглушената почит на силните към силните.

Но какво? Те стоят на песъчливия бряг. Техните желания, техните грижи, техните действия имат много малка прилика, за да им се случи движение за приближаване. Те не намират никакъв случай, с изключение на някои комисии или конференции, на които военните, определени като „експерти”, държат на техниката си, както и в публичните церемонии, където всеки, на своето равнище, слуша речите или следва траурните процесии.

Една предвиждаща държава би могла да подготви политически, административен и военен елит - чрез ученето да управлява, в случай на нужда, военното усилие на нацията. В случай на конфликт такава институция би могла в мирно време да осветли дискусиите и законите, които се отнасят до военната сила на страната. Защото факт е, че в действителност поради липсата на доктрина, изработена според моралния и физически облик на Франция, ние постъпваме много често като народ, роден вчера.

Но висшите възгледи, върховната мъдрост, откъдето произлиза съгласието на войника и политика, не могат да бъдат извлечени от една наука. Отнася се до интуиция и до характер, които никакъв декрет, никакво образование не могат да внушат, но най-вече дарбата, размишлението и особено тази латентна жар да се играе ролята, откъдето произлизат мощните сили. Защото в крайна сметка трябва да се стигне именно там: нищо велико не се извършва без велики мъже и те са такива, защото са го искали. Дизраели привикваше да мисли като премиер-министър още от юношеството. В уроците на Фош, смътно още, прозираше генералисимусът.

Колко войници и политици искат, въпреки службите и противоречивите предразсъдъци, да се потопят вътре в подходящата философия. Не е толкова важно, че в това се опитват посредствените, които биха потърсили в трудностите по-скоро да се гарантират, отколкото да ги овладяват. Но биха могли да бъдат обзети от такава жар честолюбивите от първия ред - артистите на усилието и подквасването на нравите – които не виждат в живота друг смисъл, освен да отпечатат със свой белег събитията и които от брега, където обикновените дни ги установяват, мечтаят за вълната на Историята!

Тези, последните, въпреки суматохата и илюзиите на века, нека не се оставят да бъдат излъгани: няма в оръжията славна кариера, която да не е служила на една необятна политика, нито велика слава на държавник, която не е позлатила блясъка на националната защита.

Източник: gaullismebg.wordpress.com;

Превод: Руслан Семерджиев;

Снимки: dailymail.co.uk; galleryhip.com;