Лекция на д-р Николай Михайлов: Християнство и секуларизъм

Николай Михайлов: Българската християнизация е много плитка

Публикуваме изказване на д-р Николай Михайлов на тема: „Християнство и секуларизъм” на конференцията „Християнство и демокрация” в София, 24 януари 2002 година:

„Моята тема е „Християнство и секуларизъм”. Първо, християнската тема е изключително мъчна. Тя даже е невъзможна за модерния човек; за българина, в един определен смисъл, тя е комична.

Българската християнизация е много плитка, изключително плитка. Християнският разговор, тематизацията на човешката драма през християнството е друга култура. Като че ли не ни е присъща. Това е жанрът на някакъв перманентен плач със сухи очи. Апостол Павел казва: „Това е състояние на човек с разкъсано сърце”. Изразително звучи, затова го казвам.

Колко християнски души има от тази гледна точка, преброени между нас и въобще в българското пространство, че да е позволено някому да се упражнява върху ролята и значението на християнската вяра в политическа проекция и да води политическа борба, политически дебат с партии, също така дълбоко безрелигиозни като собствената му политическа принадлежност, по-точно партийна?

Тази тема, ако бъде мислена радикално, говоря за темата „Българско християнство, българска политика”, би трябвало в етиката на срама да доведе до едно радикално смълчаване на всякакъв говор. На мен ми се струва, че това като че ли е вярно да се каже.

Доколкото обаче мислим с известна тревога и тя е автентична: има ли шансове християнството в българския живот и в българския политически живот в частност? Ние сме все пак в режим на една силна, безспорна секуларизация. За западно-европейския свят тя стартира от XVII век, а този старт е изключително инструктивен за природата на това съотношение – християнство-политика, християнство-демокрация в частност.

В реформационния период през XVII век конфесионалните антагонизми са изключително кървави. За хората, които страдат тоя режим на войни, предприети от духовен мотив, става съвършено ясно, че публичният ред не може да бъде основан на религиозен принцип.

Трябва да се помисли за ревизия на този публичен ред и неговото преосноваване върху антропологичен принцип. Това означава оттегляне на църквата от държавните дела. Превръщане на църковни имоти, в прекия и в символичен смисъл на думата, в публична собственост, в държавни имоти. Това означава „секулариация” по дефиниция от речниците. „Секуларен” обаче означава принадлежащ към света, принадлежен към света.

Ние не сме безрелигиозни хора. Човекът не може да бъде религиозно неутрален. В религация той е религиозен по дефиниция. В дезлигация – когато той не е свързан с Бога, той е религиозен по един напрегнат, негативен и обърнат към света начин, описван в това, което се нарича секуларистична квази-религия.

Защото този свят има свои атракции, свои ценности и те се изповядват, ще го кажа с тази дума, по един наистина религиозен, силно интензивен, пределно сериозен начин. А християните в този свят, казват, са когнитивно малцинство. Те са под изключителна културна и психологическа преса.

Те в някакъв смисъл са гузни съвести, защото принадлежат на този свят и защото споделят дискретния чар на неговия хедонизъм, на неговата тяга към наслаждение, под знака на който този свят все пак съществува.

Какво правим сега? Има ли начин в това състояние на максимална мирогледна разсеяност за българската среда, почти хаотична? Има ли начин да проведем този разговор между секуларното и християнското, тъй че да търсим тази светлина, която принадлежи на християнската вяра и прави възможен живота?

Мисля си, че първата самоотбрана в режим на много голям ценностен дефицит е да разберем, че радикалният секуларизъм на XX век, в началото XXI век, който преживява всяко твърдение за истина като политически некоректно, трябва да намери отпор.


Има една постмодерна фаланга, тя е, така да се каже, световно известна, има и национален престиж, която дрънка своите тези с една безотговорност, сравнима само със самомнението, с което се произнася. Една от идеите, ще издам тайна на тази конференция на хората, които я организират, е да уплътнят словото на тази съпротива.

Стефан Попов каза, че е много неуместно да се конституира партия на организационно равнище и тя да се идеологизира след това, включително и чрез навличането на една християнска форма, която ще направи, разбира се, тази партия поне в началото малко или повече комична. Освен това няма да свърши и работа.

Има друг път, който като че ли е по-плодотворен. Това е пътят на дълбок, по-фундаментален анализ на тези динамични схеми на естествения нравствен закон, които функционират в дълбочината на човешкото същество, независимо от неговата политическа принадлежност. Те са валидни за всяка политическа идентификация, за всяко политическо същество, за всяко човешко същество.

Този разговор изисква внимание, съсредоточеност и нещо близо до медитацията. Иска респект към тишината. Не зная дали на публични форуми това може да се случва. Постепенно, в друга среда, би могло да бъде плодотворно.

Във всеки случай това, което сега се нарича християнство, по думите на Рейнолд Нибур, ако ми позволите да прочета тези много добри думи, представлява картината на един Бог без гняв, който въвежда човек без грях в царство без съд с помощта на един Христос без кръст, за да облекчи възвишените терзания на човешкото супер его.

Това е някаква нарцистична редукция на тази драматична и много сериозна ситуация, наречена ситуация на християнина. Ние имаме да вървим път в осъзнаването на този драматизъм.

... Ще ми се някакъв обертон на надеждата да кажа – проговаря лекарското в мен, ще ме извините. Не понасям лесно това униние, за което аз самият като че ли имам заслуга, защото казах, че християнството е плитка страна на нашия национален живот. Как да не е плитка? Разбира се, че е плитка. Имаме ли някакъв национален идентитет през християнството?

Имаме ли усет за православната църква, така драматичен както е в Гърция, в Русия? Не. Не можем да отбраняваме каузата на нашата църква. Ние някак си като деца я разтерзаваме при всеки удобен случай. Това между другото. Искам да кажа друго.

Не е възможно тази християнизация, ако е желана, даже на политическо равнище в плоскостта на реториката. Един християнски език може много бързо да бъде взаимстван и на реторическо ниво мнозина могат да преуспеят. Така не се случва нищо, освен съпротива на фалшивия говор. Това е нещо като ню спийк на християнска почва – новоговор на добродетелите.

Не прилича на нищо. Не би трябвало да посягаме към този инструмент на нашето подобрение. Като че ли има друга възможност.

Трябва да се знае, че дълбоко в човека все пак съществува жива истината на неговия живот. Това е констатация на Тертулиан – душата по природа е християнка, а в дълбочина живее с носталгия за самата себе си.

Хората и в България тъгуват своя живот. Болни са от това, което се нарича онтологична носталгия. Това е ресурсът. Ресурсът на благородната памет през друг език. Език, който не говори с клишета, не бърбори през повърхностния спомен на наученото, а говори от дълбочина. „От дълбочина викнах към теб, Господи”, започва един знаменит псалом.

Абсолютно вярно, убеден съм, знам това, виждал съм много хора в състояние на доверие към мен да ми говорят за себе си дълбоко, че човешкото същество има такава тъга, има такава носталгия, има такава жажда за надежда. А пространство за такъв говор съществува. Това е въпрос на решимост и на търсене на език.”

Изказване на д-р Николай Михайлов на тема: „Християнство и секуларизъм” на конференцията „Християнство и демокрация”, София, 24 януари, 2002 година;

Снимки: jenatadnes.com; clubz.bg;