С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Борислав Скочев: Концлагерът „Белене” - островът, който уби свободния човек

Борислав Скочев: Концлагерът „Белене” - островът, който уби свободния човек

Концлагерът „Белене” 1949-1987 г.

Книгата „Концлагерът „Белене” 1949-1987” на цели 923 страници ни запознава със зловещото място, в което са затворени политически противници на тоталитарния комунистически режим в България. Авторът на книгата, Борислав Скочев, влага цели 10 години от живота си за своето изследване.

Стилът на автора Борислав Скочев е епически. Книгата представя  създаването на лагера, съществуването му през всичките периоди от 1949 до 1987 г., описва цялостната система, по която работят концлагерите, създадени по съветски образец. Изложени са административните основания и реда на въдворяването в нечовешката концлагерна система. Книгата разкрива истината за комунистическото минало, Борислав Скочев вади на бял свят „цялата потресаваща истина за острова, който уби свободния човек”.

Премиерата на книгата се състоя на 22 януари 2017 г. при огромен за подобно събитие интерес. Модератор на събитието беше журналистката  Даниела Горчева, приветствия поднесоха изследователят Христо Христов и Дянко Марков. Изказвания направиха историкът проф. Евелина Келбечева и  отец Паоло Кортези - председател на културния център „Евгени Босилков” в град Белене. Свои горчиви, човешки спомени от концлагера Белене споделиха бившите лагерници Цветана Джерманова, Петко Огойски и Сабри Искендер.

Публикуваме откъси от главата „Човешката съпротива” на тази разтърсваща книга с автор Борислав Скочев:

Имах нещастието от 1944-45 година до 1954 година да мина през всички тези преизподни на човешката съпротива и на човешките страдания” д-р Никола Грозев

- Ти какъв си? – лагерният началник пита строените лагеристи за политическата им принадлежност.

- Човек – отговорил анархистът Иван Йондев.

- И аз съм човек, но съм комунист, ти какъв си?

- За разлика от вас, аз съм преди всичко човек. Скоро след това Иван Йондев бил разстрелян „при опит за бягство” и вестта се разнесла из острова с думите: „Убиха Човека!” Това убийство е най-често споменаваното в лагерните спомени – възприето като отмъщение за защитата на достойнството и уникалността на човешката личност.

belen Skoch

Известен е задочният спор на Александър Солженицин с Варлам Шаламов дали е възможно в концлагера човекът да остане човек. Шаламов смята, че това е невъзможно, от всички човешки чувства остава само злобата, ако възниква приятелство, значи условията не са достатъчно трудни, ако бедата и нуждата сплотяват, значи не са крайни, ако споделянето на мъката е възможно, значи тя не е достатъчно дълбока.

Солженицин е съгласен с Шаламов, че за разлика от затвора, концлагерът е изцяло отрицателна житейска школа, но привежда редица примери, за да докаже, че дори и ако нравственото разложение в създадените с тази цел лагери е масово, то не е неизбежно, не всеки е смачкан, а в специалните лагери дори се създава среда, в която е възможен организиран отпор на разложението.

В историята на българските концлагери съществуват немалко и различни по характера си актове на съпротива. Те са най-много в първия лагерен период въпреки неговата суровост. Една от причините е, че за България липсват историческото време и обстоятелствата за нравствена деградация на обществото.

(Солженицин пише, че съветските хора стъпват на Архипелага засегнати от нравственото разложение още в живота си на свобода, а Хана Аренд – че приспособяването към „обществото на концлагерите” се предшества от поставянето извън закона и лишаването от държава на стотици хиляди хора и превръщането на милиони други в икономически излишни и социално обременителни.)

... Именно премахването на лидерството е една от важните задачи на третата стъпка към тоталното господство – унищожаването на човешката индивидуалност и свеждането на човека до неговите първични реакции. От лагера трябва да излезе безлична маса, над която никой не подава главата си. Това е задача на концлагера по определение: въдворените в него след освобождаването си не трябва да излизат начело, да увличат и въздействат.

Към пречупването им е насочена културно-просветната работа (да бъдат принудени да изнасят беседи, да се разкайват публично) и агентурно оперативната работа (да бъдат компрометирани, изолирани и „приобщени”). ... Майор Страхинов (майор Иван Страхинов е лагерист, роден през 1907 г. в Харманли) е легендарна със смелостта си и предизвикателното си поведение личност. Майор Страхинов нарочно го наказваха. „Майоре, дай тон за към обекта!” А песента беше: „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен”. И майор Страхинов дава: „Вашто знаме кат кръв е червено...” Бият го, пада и пак става, и вика: „Вашто знаме...” – спомня си Трифон Силяновски.

„Направиха обиск и под нара на майор Страхинов намериха торба с няколко килограма ярма. Вечерта лагеристът Иван Страхинов тръгна пред карето на строените лагеристи. Беше му заповядано да вика: „Крадих ярма от свинарника!” Но майорът изменя редакцията и при общо веселие се провиква: „Крадих ярма от дажбата на моите събратя прасетата!” За тая му духовитост той стоя в карцера с пет дни повече, отколкото двамата „готвачи” на каша от ярма” – пише Атанас Москов.

bel avtogr
При една проверка в лагера майорът има заповед да мълчи, иначе – да му мисли. Проверяващите питали лагеристите имат ли оплаквания. Мълчание. По едно време се чул гласът на Майора: „Много, много, мно-о-го сми щастливи. Много, много, мно-о-го сми доволни!” Пропада цялото представление, скроено от началството ни, комендантът клати озъбено глава към Майора. Само че to no effect: Майора пак поема – въпреки свирепите погледи на коменданта: „Много, много, мно-о-го, много сми щастливи. Много, много, мно-о-го, много сми доволни!” избухнала е в смях неудържим цялата чета, смее си и „комисията”, дошла да се убеди, че сме добре и доволни. Убеди се ...” - пише Стефан Бочев.

Петко Огойски пише, че след смъртта на Сталин затворниците на I обект научават, че на II обект началникът на лагера майор Китов попитал известния лагерист майор Страхинов как се посреща смъртта на вожда. А той отговорил: „Без особена радост, но и без никаква скръб, гражданино началник”. За което бил вкаран в ареста.

... Класификацията на концлагерите, която Хана Аренд прави в „Тоталитаризмът” -  Хадес, Чистилище и Ад, се основава на общата им характеристика като места за изолация на човешки маси, които са вече несъществуващи, задържани между живота и смъртта. Десетките спомени на български лагеристи потвърждават, че те преживяват въдворяването си именно така, като „отчислени от живота”.

Точно така ги виждат и техните надзиратели: „Тези хора са отписани от света, те са отписани от България, те не съществуват никъде”. Концлагерът трябва да прекъсне техните връзки със света навън – с политическите съмишленици, със съчувстващите, със събиращите помощи. Дори трябва да унищожи връзките на обич и близост, разрушавайки семействата, и така да постави въдворените в пълна изолация – и в концлагера, и по-късно вън от телените мрежи.

Тук трябва да отдадем почит на съпругите на лагеристите – на мнозинството от тях, устояли на заплахите и изкушенията с цената на мъки и грижи, но запазили семействата си. Така заради нахлуването на политическата принуда в най-личното човешко пространство обичта и верността неволно и нежелано се превръщат и в политическа и нравствена съпротива.

... Хората в концлагера имат своя бунт срещу анонимната и лишена от достойнство смърт. По време на наводнението в началото на 1950 г. един от лагеристите, които укрепвали дигата, бил пометен от голямо парче лед и изчезнал под водата. Въпреки заплахите на милицията останалите хвърлили чувалите, гмуркали се, търсили го безуспешно. „Тогава се чу мощният глас на Страхинов: „Шапкиии... долуу!”, развикаха се мильовците, започнаха да стрелят над главите ни...” – пише Бойчо Огнянов.

След убийството на Иван Йондев на път за работа лагерният строй поставял полски цветя на лобното място, някой запял „Тоз, който падне в бой за свобода...”, и останалите подели песента. Милиционерите започнали да псуват и бият и повече не ги прекарали оттам.

Концлагерът „Белене” 1949 – 1987; Борислав Скочев, автор;

Дамян Дамянов, художник на корицата; Сиела Норма АД; София 2017