Блез Паскал: Най-несправедливата страст - да изпитваш омраза към истината

Блез Паскал за противоречията на човешката личност

Френският моралист, физик, математик и философ Блез Паскал (1623-1662 г.) е пример за духовна надареност и разнообразие на талантите. Публикуваме откъси от „Мисли” на Блез Паскал, една творба - непресъхващ през столетията извор на дълбоко познание за истинската същност на човека, за нищожеството на човека и същевременно за неговото величие.

„Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора. А ние винаги претендираме, че знаем именно това по-добре от всичко останало. Претендираме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.

Естествено е за духа да вярва, а за волята – да обича. Затова, ако нямат реални обекти, те неизбежно се насочват към измамни.

Собственият ни интерес е още едно превъзходно средство, което приятно ни заслепява. И на най-справедливия човек не е позволено да бъде съдия на собствената си кауза. Познавам съдии, които в стремежа си да бъдат съвсем безпристрастни, са бивали умишлено съвсем несправедливи.

Самолюбие – Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания.

Иска да бъде велик, а се вижда нищожен. Иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен. Иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение.

Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст: той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на самата нея, руши я, доколкото му се удава в собственото си съзнание и в съзнанието на околните.

С други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.

Какво да кажем, когато откриваме в себе си съвсем противоположни склонности? Не е ли вярно, че ненавиждаме истината и хората, които ни я казват в лицето, и ни е приятно околните да се заблуждават за истинската ни природа и да ни ценят за качества, които нямаме?

Отвращението към истината не е еднакво силно у всекиго, но може да се каже, че до известна степен то е присъщо на всички ни, защото е неразделно от самолюбието. И ако на някого се наложи да ни упрекне, той се чуди от криворазбрана деликатност как по-отдалеч и по-меко да го стори, за да не ни оскърби.

Старае се да омаловажи недостатъците си, да се престори, че ги извинява, да вмъкне и хвалебствия и уверения в любов и уважение. Дори под тази форма самолюбието ни намира лекарството горчиво. Отпива съвсем малко от него, и то винаги с отвращение и често с тайно озлобление срещу човека, който му го е поднесъл.

И тъй, ако някой се стреми да спечели благоволението ни, няма да ни окаже неприятна нам услуга, а ще се държи с нас така, както ни се иска: ще скрие истината, защото ни е противна. Ще ни ласкае, защото копнеем за ласкателства. Ще ни излъже, защото обичаме лъжата.

Затова именно, колкото повече успехи жънем в обществото, толкова повече се отдалечаваме от истината. Всеки се плаши да оскърби човек, чието хубаво чувство е станало по-изгодно, а лошото – по-опасно. Цяла Европа може да се присмива на някой владетел, а той единствен да не подозира нищо.

Не се удивлявам: истината е полезна за този, на когото се казва, но е вредна за онзи, който я казва – навлича му омраза. А придворните предпочитат собствения си интерес пред интереса на владетеля, комуто служат, затова не се стремят да му окажат услуга в свой ущърб.

Това притворство несъмнено е по-голямо и по-разпространено около най-високопоставените, но и по-нискостоящите не са пощадени, защото винаги имаме интерес да сме в добри отношения с хората. Така човешкият живот е вечна самоизмама, все се лъжем и ласкаем взаимно. Никой не говори за нас в наше присъствие така, както говори в наше отсъствие. Разбирателството между хората се гради единствено на взаимната заблуда.

Малко приятелства биха оцелели, ако всеки знаеше какво казва за него приятелят му зад гърба му, макар че именно тогава той говори искрено и безпристрастно.

Следователно човек е само притворство, лъжа и лицемерие пред себе си и пред околните. Не обича да му казват истината и сам избягва да я казва другиму. И тази склонност – противоречаща на справедливостта и разума – е дълбоко вкоренена в сърцето му.

Заетост – Когато някой войник се оплаква от тежката служба или някой орач и т.н., нека ги обрекат на безделие.

Отегчение – нищо не е по-непоносимо на човека от пълния покой, без страсти, без работа, без развлечения, без занимания. Тогава той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълбините на душата му ще изплуват отегчението, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието.

Харесва ни само борбата, не и победата. Обичаме да наблюдаваме схватки на животни, но не настървения срещу жертвата си победител. Какво сме искали да видим, ако не крайната победа? А щом я дочакаме, веднага й се насищаме. Така е и при играта. Така е и в търсенето на истината.

Приятно е да се наблюдава при спор стълкновението на различните мнения, но намерената вече истина не ни доставя никакво удоволствие. За да донесе наслада, трябва да видим как се ражда в спора.

Същото е и с чувствата: приятна гледка е сблъсъкът на две противоположни чувства, но надделее ли едното, тутакси ни изглежда грубо. Никога не се стремим към самите неща, увлича ни търсенето им. Затова в театъра ценим само сцените, където удоволствието върви заедно с опасението, крайната нищета с надеждата, силната любов с жестокостта.”

Блез Паскал „Мисли”; Наука и изкуство, София, 1978 година

Снимки: www.presstv.bg; dnevno.rs;