Бенедето Кроче: Защо не можем да не се наричаме християни (2 част)

Бенедето Кроче и историческото разбиране за християнството

Същото се случи, макар и не по скандален, а по твърде дребнав начин, и с църквите, които, викайки „поквара”, въстанаха против първенството на Рим и се разслоиха в различните евангелски и протестантски изповедания. Знайно е, че дори през Средновековието Християнската църква многократно получаваше, благодарение на спонтанно пламтящите вътре или вън от нейните рамки християнски духове, прилив на свежа кръв и използвайки ги за своите цели, мълчаливо се реформираше.

По-късно, когато не само покварата на нейните папи, духовници и монаси, а цялостната промяна на политическата ситуация премахна упражняваното от нея господство през Средновековието и притъпи нейните духовни оръжия, а накрая новият критически, философски и научен дух направи овехтяла нейната схоластика и Църквата се изправи пред опасността да погине, тогава тя се реформира още веднъж и с благоразумие и политика спаси това, което благоразумието и политиката могат да спасят и продължи своето дело, което й донесе още по-добри победи в откритите наскоро земи на Новия свят.

Една институция не умира поради случайни и повърхностни грешки, а само когато не удовлетворява повече никаква потребност или до краен предел се смали количеството и се снизи качеството на удовлетворяваните от нея потребности. Ала настоящата ситуация на Католическата църква в това отношение не е предмет на това размишление. Нека подемем сега това размишление от точката, в която се отклонихме, за да дадем някои разяснения за присъщата на християнството истина и за неговото отношение с Църквата.

Отчитането на необходимостта изграждащият и развиващ християнското мислене процес временно да приключи (както всъщност се случва, ако за яснота ни бъде позволено да сравним голямото с малкото, когато авторът, съпротивлявайки се на манията за безкрайно усъвършенстване, изпрати своята книга, такава, каквато я е написал до момента, на издателя и читателите) не снема изискването той да бъде подет, преразгледан, тласнат напред и нагоре. Мислили сме вече нещо, но с това мисленето му не приключва: фактът не е никога сух, безплоден, а винаги е, ако вземем един израз от Лайбниц, gros de l’avenir (бременен с бъдеще).

Гениите на дълбинното действие: Исус, Павел, авторът на четвъртото евангелие и техните сътрудници през първите години на християнството със самия свой пример, защото буен и неуморен е бил жизненият им и духовен устрем, сякаш искат тяхното учение да не остане само извор с искряща вода, от който вечно да се пие, нито просто лоза, чиито филизи да носят плод, а изискват то да бъде непрестанно, живо и гъвкаво действие, което да господства над хода на историята и да може да задоволява и онези, родени по-късно от лоното на действителността, нечувани и незадавани от тях въжделения и въпроси.

Това продължаване, което е едновременно преобразуване и растеж, не може никога да се осъществи, без да се определят, изправят, променят първите понятия, без да се прибавят нови, без се направят нови подредби. Затова то не може да бъде нито повторение, нито буквален прочит и съвсем не е занаятчийство (каквото бе като цяло, с изключение на откъслечни постижения и редки проблясъци, Средновековието), а е гениална и конгениална работа.

А за действителни продължители на революционното дело на християнството следва да се смятат онези, които, изхождайки от неговите понятия, критически ги развиват и задълбочават, за да тласнат напред живота и мисленето. Такива бяха въпреки някои свои антихристиянски маски хората на хуманизма и Ренесанса, които разбраха силата на поезията и изкуството, на политиката и светския живот и утвърдиха, против средновековния свръхнатурализъм и аскетизъм, тяхната човешка пълнота. Такива в известно отношение бяха и реформаторите, доколкото отвързаха учението на Павел от частните позовавания, от надеждите и очакванията на собственото му време, за да го разширят до неговото всеобщо значение. Такива бяха строгите основатели на физико-математическата природна наука, дали нови средства на човешката цивилизация със своите открития. Такива бяха застъпниците на естествената религия, право, толерантност, от които по-сетне възникнаха либералните схващания.

Такива бяха просветителите на триумфиращия разум, които промениха социалния и политически живот, като разчистиха останките от средновековния феодализъм и привилегиите на духовенството, като разпръснаха гъстия мрак на суеверията и предразсъдъците и така отново възпламениха ентусиазма към доброто и истината и обновиха духа на християнството и хуманизма.

Такива бяха след тях и деятелните революционери, които ефикасно се разпростряха от Франция над цяла Европа. Такива бяха накрая и философите, които придадоха критична и спекулативна форма на онази идея за Духа, с която християнството замени античния обективизъм. Вико и Кант, Фихте и Хегел положиха пряко или косвено началото на схващането за действителността като история. С идеята за развитието те преодоляха едностранчивостта на енциклопедистите, а със своя институционален либерализъм превъзмогнаха абстрактната свобода на якобинците, чийто абстрактен космополитизъм те надхвърлиха със зачитането и поощряването на независимостта и свободата на всички разнообразни и своеобразни нации и цивилизации.



Римската църква, загрижена (и не можеше да не бъде такава) да запази своята институция и тридентското устройство на своите догми, неизменно отхвърляше, преследваше и накрая осъди в един свой Syllabus тези философи и всички останали като тях, заедно с цялата модерна епоха, без обаче да бе в състояние да противопостави на модерната светска наука, култура и цивилизация друга, своя собствена жизнена наука, култура и цивилизация. И тя им отказваше и още с ужас им отказва (и трябва да го прави) като богохулство името християни, което и те заслужават, името на работници на лозето на Господа, които със своя труд, саможертва и кръв правят плодоносна възвестената най-напред от Исус и първите християнски мислители истина, която, макар и стройна, но не по-различна от всяко друго дело на духа, е най-напред скица, към която постоянно се добавят нови нюанси и черти. И по никой начин тя не може да се съгласи със схващането, че вън от Църквата, вън от всяка църква, има християни, които са не по-малко автентични от тези вътре и даже са още по-интензивно християни, защото са свободни.

Ала ние, които не пишем, за да се харесаме, нито пък за да не се харесаме на църковните люде и макар да разбираме логиката на тяхната интелектуална и нравствена позиция и да познаваме закона на тяхното поведение, трябва с дължимо на истината послушание да отстоим употребата на това име, което историята ни показва като необходимо и законно.

Многозначително потвърждение на това наше историческо разбиране за християнството се дава от факта, че продължителната и яростна, прекосила вековете на модерната епоха антицърковна полемика винаги спира и замълчава с почит при спомена за личността на Исус, защото чувства, че хулата към Него е хула към самата нея, към основанията на нейния идеал, към сърцето на нейното сърце. Даже онзи поет, който с дадената на поетите свобода да въобразяват в символи и метафори според поривите на собствената си страст, идеали и антиидеали, привижда отначало в Исус - Исус, който обичаше и желаеше радостта - враг на радостта и сеяч на тъга, завършва накрая с обръщане на казаното най-напред, както това се случи с немеца Гьоте и италианеца Кардучи.

Отливащите се в носталгии по ведрото древно езичество поетични блянове и копнежи обикновено се оборват от противоположни впечатления и копнежи у същитеонези души, които за кратко ги подхранвали. Безгрижната радост и насмешка, която се смята за невинна, накъдето и да се обърне и излее, върху което и да е славно събитие и личност от историята и поезията, никога не се е струвала невинна и никога не е била допускана за образа на Исус, комуто винаги е било противно да бъде излаган на театралната сцена, с изключение на простодушните средновековни свещени представления и техните народни отживелици, къмкоито Църквата е била снизходителна или сама е поощрявала.

Друго потвърждение за казаното дотук са християнските символики и пози, с които често се гиздят политическите и социални, дори подчертано антихристиянски движения на модерната епоха: небесният град, издиган от просветителите рационалисти и волтерианци, пренесената в древния Рим или в някоя щастлива Аркадия „Едемска градина”, „Разумът” и „Природата”, които заеха мястото на Библията и Църквата и други подобни; революциите на модерните времена, които се позовават на своите „пророци”, изпращат своите „апостоли” и възхваляват своите „мъченици”.

Истината е, че макар цялата минала история да се влива в нас и ние да сме чада на цялата история, античната етика и религия бяха превъзмогнати и разтворени в християнската идея за съвестта и нравственото вдъхновение и в новата идея за Бог, чрез когото живеем и се движим и съществуваме, и който не може да бъде нито Зевс, нито Яхве, нито (въпреки обожаването, на което стана обект в наши дни) германският Вотан. Именно затова ние се чувстваме в нравствеността и мисълта преки чада на християнството.

Никой не може да знае дали друго откровение или друга религия, равна или по-голяма от тази, която Хегел определи като „абсолютната религия”, ще се случи на човечеството в някакво бъдеще, от което сега не се вижда и най-малка светлинка, ала в нашето настояще съвсем ясно се вижда, че въобще не сме вън от положените от християнството граници и че като първите християни все тъй мъчително се стремим да съчетаем горчивите и жестоки, непрестанно възраждащи се противоборства между трансцендентно и иманентно, между морала на съвестта и морала на заповедта и законите, между етиката и ползата, между свободата и авторитета, между небесното и земното в човека.

От успеха да ги съчетаем в тази или онази конкретна тяхна форма избликва у нас радостта и вътрешното спокойствие, а от осъзнаването, че никога не можем напълно да ги съчетаем и изчерпим, се ражда смелостта на вечния труженик или воин, комуто, а и на децата на неговите деца, никога няма да липсва поле за работа и борба, т.е. за живот. Затова събирането, възпламеняването, подхранването на християнското чувство е постоянна наша, днес повече от всякога настойчива и мъчителна потребност между болката и надеждата.

А християнският Бог е все тъй нашият Бог, макар и нашите изтънчени философии да го наричат Дух, и Той винаги ни надхвърля и винаги е нас самите. Ако не Го обожаваме повече като тайна, то е защото знаем, че Той винаги ще остане тъмна тайна за  абстрактната и разсъдъчна логика, незаслужено смятана и превъзнасяна като „човешката логика”, ала е ясна истина за окото на конкретната логика, която спокойно може да се нарече „божествена”, веднъж разбрана в нейния християнски смисъл, като онази логика, към която човек постоянно се въздига и която, свързвайки го постоянно с Бог, го прави наистина човек.

Превод: Владимир Градев; 

Източник: http://www.hkultura.com;

Снимки: ilgiornale.it; santalfonsoedintorni.it;