Бенедето Кроче: Защо не можем да не се наричаме християни (1 част)

Бенедето Кроче за духовните начала на Европа

 Бенедето Кроче (1866–1952) е най-значимият италиански философ на XX-и век. В прочутото си есе „Защо не можем да не се наричаме християни” (1942) Кроче се обръща в края на жизнения и творческия си път към духовните начала на Европа - свободата и достойнството на личността и разбирането за историята като осъществяване на спасението и напредъка на човечеството - за да покаже, тъкмо той, светският либерален мислител, че те са плод на християнството: „най-великата революция”, която, и затова не можем да не се наричаме християни, „се случи в средоточието на душата: в съвестта”.

Защо не можем да не се наричаме „християни” Самоназоваването с името християни нерядко събужда подозрение за благочестиво мазнене и лицемерие, защото често е било използвано за самодоволство и прикриване на твърде различни от християнския дух неща, както лесно може да се види от множество примери, които обаче ще оставим настрана, за да не дадем повод за възражения и критики, отклоняващи се от предмета на настоящото размишление, което, позовавайки се на историята, единствено твърди, че не можем да не се определяме и наричаме християни, защото това е самата истина.

Християнството е най-великата революция в историята на човечеството: то е тъй велико, всеобхватно и дълбоко, осъществило се по тъй неочакван, неудържим и плодоносен начин, че не ни учудва, че се е явило и още се явява като чудо: откровение свише, пряка намеса на Бог в човешките дела, съвършено нов път и закон. Никое велико откритие, никоя друга революция в човешката история, колкото и да са те епохални, не издържат сравнението и изглеждат частни и ограничени редом с него. Всички без изключение, включително и откриването на поезията, изкуството, философията, политическата свобода в Гърция, на правото в Рим, а също и по-древните, като изобретяването на писмеността, математиката, астрономията, медицината и всичко останало, което дължим на Египет и Изтока.

Последвалите в модерните времена революции и открития, доколкото не са частни и ограничени като своите древни предтечи, а въвличат целия човек, самата душа на човека, са немислими без християнската революция и зависят от нея. Първенството се полага значи тъкмо на нея, защото началният тласък бе и си остава неин. Това е така, защото християнската революция се случи в средоточието на душата: в съвестта. Християнството открои съкровеното и присъщото на съвестта и с това даде на човечеството нова сила и ново духовно качество.

Преди това героите вършеха изумителни дела, гениите създаваха прекрасни творби, изобщо древните ни завещаха пребогато съкровище от форми, мисли, опити, но във всички тях липсваше онази открояваща се и сродяваща хората спойка, която единствено християнството дава на човешкия живот. И при все това християнството не е нахлуващо като трансцендентна и чужда сила в хода на историята чудо, нито е съграденото от някои философи (най-вече Хегел) метафизическо чудо, което мисли историята като дълъг процес, в който духът овладява една след друга изграждащите го части, съставящите го категории - научното познание, държавата, свободата.

С християнството, нравствена съкровеност, стана ясно, че духът винаги е пълнота на самия себе си и неговата история са собствените му постоянни и безкрайни творения, с които той вечно себе си слави. Нито гърците, нито римляните, нито източните люде дадоха на света всеобщите форми, заради които, тачейки ги, ги наричаме създатели, а само произведоха благодарение именно на тези форми, творби и дела, с които достигнаха недостигнати преди висини и белязаха важни кризи в човешката история. Християнската революция също е историческо събитие, което влезе обаче в общия исторически процес като най-важната негова криза.

За християнството, като за всяка човешка творба - поема или политическо действие - могат да бъдат отбелязани опити, предпоставки, приготовления. От подобни факти обаче се излъчва отразена, получена от осъществената после творба светлина. Те не са я носили в себе си, защото никоя творба не се ражда от сбор и съчетаване на чужди неща, а винаги и единствено чрез изконен, творчески акт: никоя творба не предсъществува в своите предшественици. Съвестта заживя, щом се яви християнството.

Тя започна по новому да се терзае и да ликува, изпълнена с устрем и доверие, с чувство за винаги дебнещия грях, но и с притежание на винаги противопоставящата му се и побеждаваща го сила, със смирение и гордост. И в смирението намираща своето ликуване, а в службата на Господа своята радост. И беше тя чиста и незаразена, непреклонна към всяко увличащо я навън или изправящо я срещу самата нея развлечение, нащрек дори срещу уважението, срещу обществената похвала или хула. И закон за съвестта беше единствено вътрешният й глас, а не външните заповеди и предписания, оказали се всички те недостатъчни за развързването на възела, пропадащи, по един или друг начин, в сетивната или утилитарна низост. И страстта й беше любов: любов към всички хора, без оглед на раси и класи, към свободни и роби, любов към всички твари, към света като Божие дело, любов към Бог, който е любов, а не отдалеченост, и който слиза към нас и чрез когото живеем и се движим и съществуваме.

От този единил чувство, действие и мисъл опит възникна ново виждане и разбиране за действителността. Тя бе търсена вече не в отделения от субекта и поставен на негово място обект, а във Вечния творец на нещата и единствения принцип за обяснение на света. Наложи се понятието за духа. Самият Бог вече не бе схващан като неразграничено и абстрактно, неподвижно и застинало единство, а като един и същевременно отчленен, защото е жив и е извор на всеки живот, защото е триединен.



Новата нагласа на съвестта, новото понятие за Бог отчасти бяха обвити в митове - Царство Божие, възкресение на мъртвите, изискващо подготовка кръщение, покаяние и снемащо греховете на избраните за новото царство изкупление, благодат и предопределение и пр. - които постепенно, благодарение на много усилия от твърде телесни станаха по-изтънчени и пропускливи за истината. Тези представи понякога се оплитаха в разногласия и се сблъскваха с противоречия, в които спираха несигурни и объркани, ала в същината си останаха онези, които на кратко изложихме и които всеки чувства да отекват в сърцето му, когато се зове с името „християнин”.

Дадено ново действие, понятие, художествено творение не може и не бива да бъде схващано според ваяния му от абстрактното мислене образ, защото то не е нещо обективно завършено и обособено, а е проправяща си пътя сред други сили сила, която ту се препъва, ту се изгубва или напредва бавно и мъчително. Дори тук-там тя да се остави да я надмогнат сили, които в този миг не може да победи, подчини и погълне, тя се калява в пораженията и още по-борбена се възправя. Необходимо е, за да разберем тази сила в присъщия й и изконен характер, да я изтупаме от външната фактология, да минем отвъд произшествията й и да я видим не в нейните заплетености и застиналости, апории и противоречия, заблуждения и отклонения, а в нейния първичен заряд, в нейната същинска изопнатост.

По същия начин поетичната творба е ценна заради поезията в нея, а не заради прокрадналата се или повляклата се подир нея безпоетичност, каквито са „петната” дори у Омир, дори у Данте. Нека ни критикуват с недоверчиво чувство и жлъчна реч, че така „идеализираме” учения и факти, без да зачитаме тяхната пълна реалност. Ала това „идеализиране” (което въобще не затваря очи и не отрича чуждите елементи и произшествията) е не друго, както вече казахме, а разбиращото случилото се „разбиране”. Но да тръгнем тогава по обратния път. Нека поставим на една плоскост словата и митовете, последователностите и непоследователностите, сигурностите и несигурностите на даден мислител и по необходимост ще заключим, че това противоречиво, изродено, покварено от горе до долу творчество всъщност не е творчество, а едно нищо, както охотно правят не малко критици и историци, радостни, че са намерили във великите творби на миналото своя разпилян ум и муден нрав.

Естествено и необходимо бе също така изграждащият истината процес, изключително интензифициран и ускорен от християнството, да спре за известно време в определена точка, а християнската революция да почине, да поеме дъх (поемане на дъх, което хронологически може да трае в историята векове) и да си изгради устойчив дом. И за това се чу обвинение и съжаление. Пък и днес още съжаляват за спадането на християнския ентусиазъм, за фиксирането, инструментализирането, политизирането на религията, за пресъхването на нейния поток, за втвърдяването, което е смърт. Ала полемиката срещу образуването и съществуването на Църквата е толкова безсмислена, колкото и онази против университета, в който науката, която е постоянна критика и самокритика, трябва да се фиксира в учебници и наръчници и да се преподава стройна и завършена, та да служи за практически цели или да дава основа на опитите на откривателските умове за нов научен напредък.

Невъзможно е да се премахне от живота на духа мигът, когато дирещият мислене завършва с увереност и се отваря за практическото действие, в което се преобразува увереността. От една страна, това завършване изглежда и в известен смисъл е смърт (пък била тя и „евтаназията”, добрата смърт) на истината, защото самородната истина съществува единствено в хода на нейното създаване. От друга страна обаче, то е съхраняване на истината за нов живот, за ново подемане на нейния ход, то е запазено и скътано семе, от което ще покълнат и разцъфтят нови клонки.

Така Християнската църква изкова своите догми, без да се бои да формулира понякога онова, което още не е не напълно разгърнато в единството на мисълта и затова е немислимо. Тя създаде свой култ, система от тайнства, йерархия, дисциплина, собственост на земята, стопанство, финанси, законодателство и съдилища със съответната юридическа казуистика. Тя съзнателно взаимодейства с потребности, които не можеше да премахне и потисне, но не можеше и да остави свободни и необуздани. И нейното въздействие бе благотворно.

Тя победи езическия политеизъм и новите противници от Изтока (откъдето сама произлизаше, но който бе преодоляла), гностици и манихейци, които бяха особено опасни, защото носеха по лицата си много от нейните черти. Тя съумя да изгради на нови духовни основи западащата и паднала римска империя, чиято традиция, както и на цялата древна култура, прие и съхрани. И нейната дълга и славна епоха по-късно беше наречена Средновековие (възникнало привидно случайно, но всъщност водено от сигурната интуиция на истинското историческо определяне название).

Епоха, през която тя не само доведе до край християнизирането и романизирането на германите и другите варвари, не самовъзпрепятства възобновените набези и сигурните вреди от старите-нови дуалистични, песимистични и аскетични, отхвърлящи света и отричащи живота ереси, не само бе в сърцето на отбраната срещу застрашаващия европейската цивилизация ислям, но и запази надхвърлящото и прегъващо едностранчивия политически интерес нравствено и религиозно изискване. С всичко това тя съвсем основателно утвърди своето право на господство над целия свят, каквито и да са били фактическите извращения и изопачавания на това нейно право. Не по-голяма стойност имат и обичайните обвинения срещу Християнската църква за проникналата и често даже широко разпростряла се в нея поквара. Всяка институция носи със себе си семето на поквара, на частите, които обсебват живота на цялото, на частните интереси, които изместват нравствените основания. Всяка институция болезнено страда от подобни злоупотреби и постоянно се стреми да ги превъзмогне и да възстанови своето здраве.

Превод: Владимир Градев; 

източник: http://www.hkultura.com;

Снимки: www.corbisimages.com; infosannio.wordpress.com;