Бенджамин Барбър: Истинската ни власт идва от сътрудничеството с другите

Разговор с американския политолог Бенджамин Барбър

Бенджамин Барбър, професор от университета в Мериленд, eдин от най-влиятелните политолози в САЩ, обяснява пред немските вестници „Велт” и „Тагесцайтунг”, че в консуматорското общество протестантският трудов етос на ранния капитализъм е заместен от етоса на инфантилизацията, който предпочита простото пред сложното, удоволствието и свободното време пред дисциплината и лишенията. За пръв път в историята си обществото приема, че оцеляването му зависи от култура, която стимулира инфантилност вместо зрялост и отговорност. Щастието се определя от това дали можеш да си купиш чифт Nikes, нов iPod или плейстейшън. Основният девиз е „Консумирам, следователно съществувам”.

Въпрос: Покварява ли шопингът, проф. Барбър?

Бенджамин Барбър: Аз твърдя, че капитализмът в своята консумистична фаза – не самият капитализъм – покварява възрастните, като ги превръща в деца, покварява децата, като ги превръща в консуматори и покварява демокрацията, като ни учи, че консуматорът вече е гражданин.

„За да се запази консуматорският капитализъм, пишете Вие, децата трябва да се превърнат в потребители или потребителите в деца”. Какво означава това?

От една страна, децата трябва да станат консуматори. Не просто да си играят, а да купуват. Купуването се превръща в един вид работа, така децата израстват като консуматори. От друга страна, за да консумират, възрастните трябва да се държат импулсивно като деца: „Искам! Искам! Искам!”. Така възрастните стават инфантилни, а на децата се отнема детството. Защото какво е детството? Да играеш с приятели, да беснееш, да говориш с мама. Все неща, които не струват нищо. Днес между детето и неговата игра стои снаряжение, което уж му трябва, за да играе. Също като при джогинга. Трябва ти екип за 200 долара, обувки за 300 долара, iPod... около 2000 долара, за да отвориш вратата и да излезеш да тичаш.

В какво е опасното влияние върху нашите характери?

В това, че вярваме, че сме това, което купуваме. Ние сме това, което притежаваме. Това е новата политика на идентичността, около това се върти всичко в брандинга: продуктите да не се асоциират с тяхната потребителска стойност или качество, а с един лайфстайл. Караш джип, за да изглеждаш силен, макар че никога не напускаш града. Или си купуваш хибриден модел „Тойота Приус”, за да видят всички, че имаш екологично съзнание.

Но това означава, че тези хора знаят какво искат и изразяват тази идентичност със стоки. Стоките всъщност им помагат.

Не, ти купуваш здравословна храна, за да покажеш, че си здрав и слаб. Всъщност нямаш потребност да си слаб. Освен това не трябва да водиш живот, съобразен с околната среда, щом вече си купил „Тойота Приус”. Марката замества автентичното поведение.

Около 50% от немските читатели на „Хари Потър” са възрастни, много анимационни филми на „Пиксар” пускат вицове, които само възрастната публика разбира. Вода във Вашата мелница?

Това, което първоначално е било мислено за младежка публика, се приспособява за възрастната, за да може да се продаде на всички. Интересен въпрос: дали възрастните читатели на „Хари Потър” четат Гюнтер Грас. Според мен: не.

Съветвали сте Бил Клинтън. Вие сте от левицата, но не сте ли културен консерватор?

За културния консерватор от значение е само културата на миналото. Самият аз съм писал текстове за експерименталния театър. Става дума за разликата между възрастен и инфантилен. Както класическото, така и иновативното изкуство са за възрастни. Това, че не смятам „Шрек” за изкуство, все още не ме превръща в консерватор.

Не сте срещу поп-изкуството?

Не. Не става дума за разликата между класическото и популярното изкуство. По-скоро за това, че замислено за деца изкуство е завладяло изцяло пазара. Когато един филм като „Шрек” носи в световен мащаб 10 млрд. долара, а всички продуцирани за възрастни филми от Америка, Франция и Германия заедно – само едни процент от това, вече имаме проблем.

Говорите за упадъка на капитализма и превръщането му в „хиперконсумизъм”. Някогашните трудолюбиви протестанти са станали цинични съблазнители или детински настроени епикурейци.

Липсва равновесие. Старият капитализъм започва без консуматори и с големи потребности, затова са нужни големи инвестиции, тежък труд и скромни възнаграждения. Добродетели, които се свързват с протестантството. Понеже е постигнал толкова успехи, днес капитализмът трябва да произвежда потребности. Обаче консуматорският капитализъм произвежда повече потребности, отколкото имат хората в развитите страни, и същевременно игнорира истинските нужди на Третия свят. В Америка даваме 20 млрд. долара годишно за бутилирана вода, която почти без пари тече от чешмата, докато в Третия свят три милиарда души изобщо нямат чиста вода.

Днешният капитализъм иска бързи печалби и продава на хората неща, от които те не се нуждаят, защото онези, които наистина се нуждаят, нямат пари. Ако не успее да ни накара да купуваме това, от което не се нуждаем, капитализмът има големи проблеми. Какво казваше президентът Буш? Трябва да върнем хората в моловете, те трябва отново да харчат. Казват ни: независимо дали се нуждаеш от къща и дали можеш да си я позволиш, трябва да я купиш, защото ние трябва да я продадем. В дългосрочен план това е катастрофа за характера на човека.

Привържениците на свободния пазар казват, че за мизерията в Третия свят е виновен протекционизмът. Значи прекалено малко капитализъм.

Има нещо вярно в това. Вместо да произвежда потребности, капитализмът трябва да направи нещо, което може така добре: да отиде там, където има истински нужди и да измисли как да се задоволят тези нужди. Проблемът е, че нашият капитализъм не иска рискове. Досега предприемачите се характеризираха с това, че имаха бизнес идеи, създаваха полезни неща и ако не успяваха, банкрутираха. Днес рисковете се социализират. Ако една банка фалира, правителството я спасява. Ако „Крайслер” има глупава стратегия, плаща данъкоплатецът.

Нуждае ли се капитализмът от религия?

Той се нуждае от етос. Все едно дали протестантството е създало капитализма или капитализмът – протестантството, те са си били полезни един на друг. Както новият инфантилен етос е полезен за консуматорския капитализъм. Той превръща производители в консуматори и хора, които обичат не работата, а удоволствието.

Говорите за „приватизирания гражданин”, който прави избор само пред витрината, но като гражданин на държавата си вече не е търсен. Според вас шопингът заплашва демокрацията. Защо?

Консумизмът предизвиква демокрацията. Аргументът на приватизатора, на неолиберала гласи: потребителят е гражданин като потребител. Като купува, потребителят прави личен избор, упражнява политическите си права и оказва влияние. Личните решения обаче не могат да оформят общественото пространство. В Лос Анджелис можете да си купите или наемете 200 различни марки автомобили: хамър, шевролет или хибрид. Но има едно нещо, което не можете да изберете: обществен транспорт. Такъв няма. Най-важните неща за едно свободно общество са публичните решения, а тях пазарът не може да ги наложи.

Капитализмът в много отношения подпомага демокрацията. Консуматорският капитализъм обаче разбира погрешно фундаменталния характер на властта и свободата. От гледната точка на пазара моята власт произтича от избора, който правя. Аз съм свободен, ако мога да имам каквото искам. Но ако четете Кант, Русо или моралистите, знаете, че свободата не е в това да имате, каквото искате, а каквото е добро за вас и общността. Нашата истинска власт идва от сътрудничеството с другите, за да се вземе едно публично решение. „Ние се нуждаем” вместо „аз искам”.

По какво вашата критика се отличава от тази на предшествениците Ви Хоркхаймер, Адорно, Маркузе?

Те са немски интелектуалци, тръгнали от неомарксистката теория. Те критикуват американската попкултура от европейска перспектива. Аз съм американец, обичам поп, обичам чипс. Моята критика идва отвътре. Тя е много по-прагматична. И по тази причина много по-честна и разобличаваща според мен. Защото аз ценя това, което критикувам. Пожелавам си един свят, в който да можеш да пазаруваш и да се молиш, да ходиш в парка и на кино. Моята грижа не е самата консумация, а това, че тя измества всичко останало.

Повечето от нас смятат религията за важна част от живота. Но ако религията се настани във всички области на живота, тогава говорим за теокрация. Същото е с политиката и партиите. Ние вярваме, че те са важни, но ако оказват влияние върху всички житейски сфери, говорим за тоталитаризъм. Когато обаче комерсиалното се настани във всички области, наричаме това свобода. В едно комерсиализирано общество почти всичко, което правим, е за пари, за печалба. Това засяга дори политиката и църквите. Политиката се върти само около даренията за кандидатите, а при телевизионните проповедници става дума само за пари. В изкуствата основният въпрос стана: може ли да се продаде. Това е хиперконсумизъм.

Със съкращения от сп. „Християнство и култура”; Превод: Людмила Димова;

Снимки: benjaminbarber.org;