Беда Щадлер за границите на технологията и емпатията при природно бедствие

Беда Щадлер: Намирам аргумента да спасим планетата за циничен

Професор Беда Щадлер, директор на Института по имунология в Берн и колумнист в швейцарския седмичен информационен магазин „Велтвохе”, в предизвикателно интервю пред германското списание „Цицеро”.

Въпрос: Г-н Щадлер, наричате реакцията на германската общественост към катастрофата на ядрения реактор във Фукушима паническа. Германия трябва ли да запази ядрената си енергетика?

Беда Щадлер: Да. Ако просто се откажем от всички технологии, които ни заплашват, няма да има повече развитие. Ние, хората, не сме напълно защитени от нито една технология. Вземете автомобила: в САЩ всяка година при пътнотранспортни произшествия умират 30 000 души. Почти толкова души загинаха в Япония от вълните цунами. При земетресението в Хаити преди година бяха убити десет пъти повече хора, отколкото в Япония. При това земетресението в Хаити с магнитуд 7 по скалата на Рихтер беше сравнително слабо.

Ядрената централа във Фукушима беше ударена от 15-метрова вълна цунами. В такъв случай човек почти се учудва, че се е случило само толкова. Разбира се, за хората катастрофата е трагедия. Въпреки това тя протече сравнително меко. Японците строят най-сигурните небостъргачи в света, те почти можеха да се защитят от голяма природна катастрофа. Япония е отличен пример за това, което човек може да постигне чрез технологиите.

Природното бедствие оказва все още значително въздействие, дори и ако изключим ядрената катастрофа. Технологията няма ли своите граници?

Напротив, не отричам това. Но въпреки, че технологията се развива непрекъснато и става по-сигурна, сякаш се разпространява ирационален страх от технологиите. В Германия това е особено отчетливо, но и ние, швейцарците, не се различаваме: ден след бедствието в Япония, в известно радиопредаване в Швейцария се тревожеха най-напред дали в Швейцария сега няма да пристигнат радиоактивно замърсени храни.

Можете ли да разберете този страх?

Мога, но това не помага, когато като натикан в ъгъла плъх губиш всяка рационалност и се уповаваш само на емоционални защитни рефлекси. Това, което се случи на японците, е ужасно. Ние трябва да им помогнем, вместо да си задаваме на първо място въпроса, как можем да се предпазим от тях.

Липсва ли ни чувство на състрадание към жертвите на катастрофата?

Ние имаме мозъци на маймуни. Можем да изпитваме емпатия към един човек, към двама също. Но колкото повече стават хората, толкова по-неспособен става нашият мозък на маймуна да реагира със съчувствие. Смъртта на един единствен член на семейството почти ни убива, но 30 000 мъртви са толкова много, че мозъкът ни не може да се справи с тях.

Броят на жертвите по пътищата е всъщност бедствие. Но ни оставя безразлични, както и десетките хиляди японци, убити от вълните цунами. Трима японци, обаче, които са радиоактивно заразени, защото са били твърде глупави да си сложат ботуши, предизвикаха фурор и са в заглавията, които обикалят света и показват колко опасна е ядрената енергия.

Вашето сравнение с автомобилния транспорт напомня на едно интервю с изследователя на риска Ортвин Рен: ако от карането на коли нямаше такава голяма полза, то отдавна щеше да е забранено.

Друг пример: нас също не ни смущава фактът, че големи части от Европа са покрити с автомагистрали, пътища и места за паркиране. Говори се, че след инцидента с ядрения реактор местността около Фукушима ще бъде с десетилетия неизползваема за земеделие. Същото важи и за асфалтираните площи. Само че никой не се страхува от магистралите така, както от атомните електроцентрали. При това те костваха живота на повече хора, отколкото при ядрената енергетика.

Радиоактивността като цяло е голям източник на опасност или всичко това е дреболия?

Не, това не е дреболия. Подобно на този в Чернобил, реакторът във Фукушима ще бъде забранена зона за следващите няколко века, място, където хората не трябва да се задържат. Все пак на Земята има много други такива места, с които вече свикнахме. В близост до кратер на вулкан, например, ние не искаме непременно да си построим къщичка.

Човекът е отговорен за Фукушима, районът е замърсен. Но преди това хората са извличали полза от централата. Никога не съм казвал, че не трябва да се установят зони за евакуация. Това, че японците в продължение на години - в зависимост от разстоянието до реактора - ще имат огромни или малки проблеми, е очевидно.

Досега японците преодоляваха тежки земетресение често без щети. Но те не бяха подготвени за земетресение от девета степен по скалата на Рихтер. Не се ли потвърждават думите на противниците на технологиите като пример за страна, която е напреднала технически толкова много, че по този начин природата показа границите на човека?

Разбира се, има природни сили, които ние не можем да контролираме. Но е нещо съвсем различно, когато в отговор на катастрофата канцлерът казва, че сме в Божиите ръце. Че тя създаде комисия за ядрена енергия, част от която са някои епископи.

Ангела Меркел е християндемократ. Да ​​говори за Бог не е прекалено абсурдно, преди всичко когато трябва да обясни политическия обрат от 180 градуса в ядрената политика.

В момента практически всички политици са въртошийки и още по-големи опортюнисти от обичайното. Кабаретистът Хаген Ретер веднъж каза: „Да упрекнеш политик в популизъм е абсурдно. Това е като да упрекваш един спортист, че се изпотява”. Принципно той е прав. Въпреки това не е честно хора, които преди това са подписали всички тези договори с ядрената индустрия, внезапно да станат по-зелени от Зелените и да се преструват, сякаш винаги са били против ядрената енергия.

Страни като Австрия се гордеят, че вече нямат атомни електроцентрали. Намирам го за срамно, когато такива страни купуват ядрена електроенергия през нощта, за да напълнят язовирите си и след това да продават същата енергия през деня като екологична.

Нямаме ли отговорност към планетата Земя?

Мисля, че е нечовешко да искаме да спасим планетата. На първо място, ние знаем, че тази планета ще съществува по-дълго от нас, хората. Червената лампичка свети от дълго време за вида маймуни, към който ние принадлежим. Ние ще измрем преди това – тъй или иначе. Второ, трябва да се запитаме: на кого всъщност искаме да предадем здрава планета? Ще оставим планета, която тъй или иначе сама ще се унищожи. Това са по-големите измерения.

Но нека погледнем към следващото поколение, към нашите деца: искаме ли да им предадем един свят, в който цари възможно най-малко глад или една чиста планета, на която хората гладуват. Намирам аргумента да спасим планетата за циничен. Трябва да минем през една духовна еволюция. Единственото нещо, което съществува, сме ние, като част от еволюцията и другите същества, които живеят тук.

Не се ли поставяме така над другите „същества”, над другите продукти на еволюцията?

Не. Но направих тънката разлика, че аз считам себе си за част от вида маймуни, а не на вида човек. Помежду си ние можем да изпитваме повече емпатия, отколкото към други живи същества. Вие обичате жена си повече, отколкото своя папагал. Никога не може да промените това. Затова моята аргументация не е религиозна, а приемам факта, че има една допълнителна реалност, към която нямаме пряк достъп.

Някои хора въпреки това считат за по-важно да спасят планетата, отколкото човечеството. Какво им е на тези хора. Имат ли емоционален достъп до тази друга реалност, тоест емпатия, което се простира отвъд вида маймуни?

Тези хора трябва да бъдат запитани: наистина ли това е светът, който искат да спасят или те самите искат да си построят един свят, какъвто беше някога. Кой има по-скоро нагласата за лична корист - човекът, който честно защитава позицията, че хората, с които живее заедно, за него са по-важни от природата или този, който си придава вид, че иска да спаси планетата.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от списание „Цицеро”;

Снимки: tagesschau.sf.tv; alarabiya.net;