Българският художник Никола Манев: Възрожденецът от Париж

Никола Манев и силата на културната идентичност

                                                                                        Отвсякъде стени, стени, стени.

                                                                                        И само той разсича мрака.

                                                                                        С четката по-остра и от меч,

                                                                                        ни носи свободата.

                                                                                                              Панайот Ляков

Никой не е пророк в собствената си родина. Никола Манев е ярко отрицание на това правило. Повече от 50 години той живее и твори в Париж (тук идва след спечелен конкурс и учи живопис във френската Академия по изящни изкуства), но никога не е прекъсвал българския си корен. Тази съдбовна връзка, оплождаща забележителното му творчество, е причината да бъде посрещан и приеман радушно по българските земи. Той е разпознаваем – не само от ухажващите го власти и медии, а най-вече от хората, които го спират и поздравяват на улицата или на пазара (любимото му място).

 Няма никаква преграда помежду им и разговорът протича като между стари познати – за цветята, които ще сади, за сладостта на плодовете, за благодатната ни земя, за цените, политиката и т.н. Лекотата на това общуване вероятно е поносимата цена за парижанина Кольо Манев, след като е обиколил и половината свят, без да изгуби своята българска самобитност. И той би могъл с елегантното си чувство за хумор да цитира писателя фантаст Любен Дилов: „И да се гордея и да не се гордея, все си оставам българин. Така че по-добре да се гордея.”

Хвалебствията, самоизтъкването, манията за „величие”, заразяващи повечето нашенци, успели в чужбина, са неприсъщи на този насмешлив, върлинест пътешественик, отдавна завоювал културните селения на Европа. Трудно е да го обрисуваш. За по-силно въздействие на този портрет исках да намеря някакъв образ от фолклора или литературата, но с кого да оприличиш Никола Манев?

Нашите герои са наивно-митични или битово-сатирични, замесени от комплекси. Един от тежките ни културни дефицити е, че българският артист никога не е предизвиквал възхищение, да не помисляме за възторг. Защото в робството нашата култура е била насочена към оцеляване, а не към възвисяване. Несъстоялият се Ренесанс ни е лишил от много красота и дълбочина на възприятията. Българинът още не е разбрал, че една четка може да бъде много по-остра от меч и трайно да разсича граници и прегради. И ето, един проникновен и изящен майстор на живописта ни го показва.

Съумял да оплоди търсенията си в две толкова различни култури – българската и френската, Никола Манев е антипод на екзотичните нашенци, лъхащи на изветрял чужд парфюм (спомням си разказа му за сънародник и приятел от студентските години, сега известен интелектуалец, който на среща му говори само на френски, че е много ангажиран и може да го приеме следващия месец). Първото усещане от неговата личност е: какво самочувствие, а никаква горделивост. Завладяващата му естественост е логична – неговото място в изкуството не е отпуснато, подарено или разменено.

Манев никога не е бил фаворизиран – спечеленият през 1962 г. конкурс само открехва вратата на световната художествена столица. Всичко останало е постигнато с много работа, новаторство и мислене. От първия си учител проф. Васил Стоилов (близък на семейството) знае, че рисуването е тежък занаят и намесата свише (божественото озарение) е по-скоро легенда, изключение за някой и друг гений, отколкото правило.

Той ми е разказвал колко трудно се ражда една картина – как неясните, въртящи се като в калейдоскоп щрихи заселват платното, тръгват нанякъде, разпадат се, пак се връшат, пада тъмнина, после идва проблясък и образът се прояснява или изчезва безвъзвратно.

Приключение с неизвестен край, за което трябва да си подготвен. Великолепната техника винаги му е помагала, но отличителното в неговите творения е така наречената модерност – според мен това е изразяване на видими неща по невидим за другите начин. Както му казал някога един италиански рибар (те разбират от изкуство, защото Ренесансът е просмукан в гените им): „Твоите абстрактни картини са много по-реалистични от фигуративните.”

Тази оценка е откритие, до което сигурно не са достигнали повечето художествени критици. Но често обикновените ценители имат по-точна сетивност за автентичното изкуство и го разпознават безпогрешно. Оценката на рибаря показва естествения преход към фантазните видения от неговата живопис, в които няма маниерност и куха абстрактност. Художникът Никола Манев не е скъсвал божественото сливане с вечната човешка вдъхновителка – Природата и я претворява в изящно изкуство.

С четката си, по-тежка от копие и по-остра от меч, Никола Манев ни води в свещената битка срещу стените на посредствеността и страховете, които ни задушават. Размахвайки сребристата си грива, Възрожденецът от Париж показва силата на културната идентичност, зареждаща ни със самочувствие и непатриотарска гордост.

Творческата мощ се опира и на традицията „На ползу роду”, която Никола Манев щедро продължава. Красива старинна къща с голям двор и градина в град Чирпан е възстановена и подарена от него на общината заедно с много картини за бъдещ музей. Там е разположена и отворена постоянно експозиция на неговия талант. В двора се провежда всяка година концертът за празника на Чирпан.

Другата стара къща, купена и възстановена с автентични материали от Никола Манев, се намира в същата община, в село Партизанин, където майката на художника е била учителка. Тя е като късче от миналото. Тази чисто възрожденска дейност на художника е почти неизвестна извън Чирпан, защото той не обича да се хвали и самоизтъква. Присъщо за възродителите. За тях е достатъчно, че поддържат живеца на българския дух.

Със своето талантливо и модерно развито изкуство Никола Манев е признат и в странство артист, но той никога не е забравял своите корени, вдъхновение за истинския творец. Да е благословена четката му, с която ни разкрива свободата!

Със съкращения от „Навътре в картините (приятелски ескизи)”, д-р Панайот Ляков;

Панайот Ляков: „Изложбите минават, написаното остава. Затова се осмелих да пресъздам (донякъде) невероятната атмосфера на артгалерия „Боев” в Пазарджик”;

Снимки: borbabg.com; leipzig.bg;