Айн Ранд: Аз категорично поддържам черно-белия възглед за света

Айн Ранд в интервю за списание „Плейбой” (2 част)

А къде според Вас в живота на рационалния човек, чиято единствена и главна страст е работата, е мястото на романтичната любов? Това е главната награда за такъв човек. Единственият човек, способен да изпита дълбока романтична любов – това е човекът, движен от страстта си към работата. Любовта изразява чувството на собствено достойнство, най-дълбоките ценности в характера на мъжа и жената. Влюбваш се в човек, притежаващ същите ценности. Ако човек няма ясно определени ценности и нравствени сили, той не е способен да оцени по достойнство друг човек. В тази връзка бих искала да цитирам „Изворът”, където един от героите произнася фраза, често повтаряна от читателите: „За да кажеш „Аз те обичам”, първо трябва да се научиш да казваш „Аз”. Твърдите, че личното щастие – това е висша цел, и че саможертвата е аморална. Отнася ли се това за любовта в същата степен, както за работата? Към любовта в най-голяма степен в сравнение с всичко останало. Когато сте влюбени, това означава, че човекът, когото обичате, става извънредно важен за Вас и Вашия живот. А това е много егоистично. Ако не бяхте егоист в това отношение, това неизбежно би означавало, че присъствието и изобщо съществуването на любимия човек не Ви носи никакво удоволствие или щастие, и че Вие обичате този човек от съжаление, че се принасяте в жертва. Няма нужда да казвам, че подобна роля не би се харесала на никого, и никой не би се съгласил да я играе. Любовта не е саможертва, тя е най-дълбинното утвърждаване на нашите лични потребности и ценности. Човекът, когото обичате, Ви е необходим заради Вашето собствено щастие. И това е най-големият комплимент, който сте в състояние да направите на този човек. Вие осъждате пуританското разбиране, че плътската любов е уродлива и порочна, и в същото време пишете, че: „Безразборните връзки и мимолетните увлечения са типични за хора, които смятат за порочни и секса, и самите себе си”. Твърдите ли, че „подредените” връзки и трайните увлечения в секса са нравствени? Бих казала, че сериозният и избирателен полов живот не може да се нарече „увлечение”. Самото понятие подсказва лекомислен и несериозен подход към нещата. Считам секса за един от най-важните аспекти на човешкия живот и следователно към него не може да се подхожда лекомислено и несериозно. Нормалният полов контакт е възможен само на основата на най-големите ценности у човека. И затова смятам половата разпуснатост за безнравствена. Не защото сексът е зло, а защото сексът е нещо много твърде важно, твърде ценно. Означава ли това според Вас, че полова връзка могат да имат само брачни партньори? Не непременно. Сексът подсказва, че между хората има твърде сериозни взаимоотношения. Ще доведат ли тези отношения до брак, или не – това зависи от обстоятелствата, от всичко, което заобикаля тези хора в живота. Считам брака за много важна институция, но само в случай, че двама души са намерили един в друг този, с когото искат да прекарат остатъка от живота си. А на този въпрос нито един мъж, нито една жена не могат да отговорят категорично и веднага. Когато такава категоричност се появи, когато изборът е окончателен, тогава, разбира се, бракът е много желан. Но от това не следва, че отношенията, възникнали когато не е имало такава категоричност, са порочни. Мисля, че дали една връзка ще прерасне в брак, зависи от знанията, от положението и състоянието на партньорите, и само на тях двамата принадлежи правото да решават този въпрос. Нравствено е и едното, и другото – но само при условие, че двете страни сериозно се отнасят към своите отношения и че тези отношения се базират на ценности. Като борец за делото на просветения егоизъм, как се отнасяте към факта, че много хора стават, така да се каже, хедонисти и посвещават живота си на удоволствията? Аз съм принципен противник на философията на хедонизма. Хедонизмът – това е учение, провъзгласяващо за благо всичко, което доставя удоволствие, и следователно – удоволствието е не първопричина, а следствие. За нравствено може да се счита това удоволствие, което произтича от рационалното оценъчно съждение, че удоволствието само по себе си не е нито ръководство за действие, нито критерий за нравственост. Противното би означавало, че се ръководите от случайни чувства, емоции, мимолетни прищявки – но не от разума. Моята философия е пълна противоположност на хедонизма. Аз твърдя, че случайно, с помощта на произволни, субективни средства, не можете да постигнете щастие. То е достижимо само на основата на рационалните ценности. Под рационални ценности изобщо не разбирам това, което човек може сляпо и произволно да обяви за рационално. Да определи рационални критерии за това към какви рационални ценности да се стремим – това е задача на етиката, на науката за нравствеността. Някъде Вие казвате, че мъж, който губи време, тичайки след жени, е човек, „който презира сам себе си”? Бихте ли уточнили какво имате предвид? Този тип мъже сменят местата на причина и следствие по отношение на секса. Сексът е израз на самоуважението на човека, на неговата самооценка. Но човек, който не цени себе си, се стреми да обърне процеса обратно. Той се стреми да извлече самоуважение от своите сексуални победи, което по принцип е невъзможно. Той не може да придобие собствена ценност на базата на броя жени, за които представлява ценност. Но тъкмо с такава безнадеждна работа се опитва да се занимава. Вие се борите с представата, че сексът е „неподвластен на разума”. Но нима сексът не е ирационален биологичен инстинкт? Не. Да започнем с това, че в човека въобще няма никакви инстинкти. Във физическо отношение сексът е способност. Но това, как човек ще проявява тази способност и кого ще сметне за привлекателен, зависи от неговите критерии за ценност. Това зависи от предпоставките, които могат да бъдат съзнателни или несъзнателни и които определят неговия избор. Именно по такъв начин неговата философия управлява половия му живот. В „Атлас” Вие пишете: „Във всяка работа има две страни. Едната от тях е правилна, другата –неправилна. Но средата винаги е зло”. Това не е ли едностранчив, черно-бял подход към ценностите? Разбира се. Аз категорично поддържам черно-белия възглед за света. Нека да обясня. Какво се разбира под „черно и бяло”? Добро и зло. Преди всичко трябва да си обясните какво е черно и какво — бяло, доколкото сивото е само смес от тези два цвята. А когато сте установили, че едната алтернатива е добро, а другата – зло, нищо не оправдава избора ви да ги смесите. Няма оправдание, когато избираш дори част от нещо, което е зло, ако предварително знаеш това. Значи вярвате в абсолюта? Да. В такъв случай, можем ли да наречем обективизма „догма”? Не. Догмата е набор от убеждения, приети на доверие; тоест, без рационална обосновка и даже въпреки очевидното. Догмата е въпрос на сляпа вяра. Обективизмът е пълна противоположност на догмата. Според обективизма не трябва да приемате никаква идея или убеждение, ако не можете да докажете истинността му с помощта на разума. Не може ли обективизмът да се превърне в догма, ако получи широко разпространение? Не. Забелязах, че обективизмът сам се защитава от тези, които искат да го превърнат в догма. Доколкото обективизмът изисква да използвате разума си, тези, които се опитват да вземат принципите му и безразсъдно и безразборно да ги прилагат към всички конкретни житейски обстоятелства, откриват, че това е невъзможно. Скоро им се налага или да се откажат от обективизма, или да го приемат. Когато казвам „да го приемат”, имам предвид да използват собствения си разум, собственото мислене, за да разберат как да прилагат принципите на обективизма към конкретните проблеми в техния живот. Какво място във Вашата философска система заема състраданието? Смятам, че трябва да съчувстваме само на тези, които са невинни жертви, а не на тези, които са нравствено виновни. Ако изпитваш състрадание към жертвите на концлагера, не можеш да изпитваш състрадание и към палачите. Ако изпитваш състрадание към палачите, това е морално предателство по отношение на жертвите. Ще бъде ли нарушение на принципите на обективизма, ако някой пожертва себе си, заставайки на пътя на куршум, насочен към друг? Зависи от обстоятелствата. Аз бих застанала на пътя на куршума, ако е насочен към моя съпруг. Ако човек умира, защитавайки това, което му е скъпо, това не е никаква саможертва. Ако тази ценност е достатъчно значима, няма да искате да живеете без нея. Това се отнася и за всички така наречени „жертви на любовта”. А готови ли сте Вие и Вашите последователи да отидете на смърт заради своето дело? И има ли изобщо такава добродетел за обективиста, противник на саможертвата, нещо, заради което си струва да отидеш на смърт? В книгата ми „Атлас изправи рамене”има ясен отговор на този въпрос. Аз казвам, че човек е длъжен да живее заради своите ценности, ако трябва – да се бори за тях, доколкото същността на самия живот е да придобиваш ценности. Човек не живее автоматично. Той е длъжен за живее като разумно същество и няма право да приема нищо по-малко. Ако си остане животно, няма да оживее. Даже такава най-проста ценност като храната трябва да се създаде от човека – трябва да се отгледа, да се обработва. Човек е длъжен да завоюва и защитава всички ценности и ако нещо ги заплашва, да е готов да се бори, и ако трябва – да умре за правото да живее като разумно същество. Вие питате готова ли съм за умра за обективизма? Да, готова съм. Но, което е по-важно, готова съм да живея за него. А това е далеч по-трудно. Отдавайки толкова голямо значение на разума, Вие влизате във философски конфликт със съвременните писатели и поети, много от които, по техните собствени признания, са мистици, или както още ги наричат, ирационалисти. Защо се получава така? Защото в изкуството има философска основа, а основните философски тенденции сега са различни форми на неомистицизма. Изкуството отразява възгледите на художника за човека и за живота. Доколкото болшинството художници не създават своя собствена философия, те съзнателно или несъзнателно се влияят от водещите философски течения на своето време. Голяма част от съвременната литература е точно отражение на съвременната философия. Има над какво да се размишлява! Нима художникът не е длъжен да отразява своето време? Не. Писателят е длъжен да бъде активен духовен лидер на своето време, а не пасивен последовател, носещ се по течението. Писателят е длъжен да формира ценностите на своята култура, да изразява и конкретизира ценностните авторитети на човешкия живот. Такава е същността на романтическата школа в литературата, която днес почти е слязла от сцената. И къде се оказахме сега – имам предвид литературата? В задънената улица на натурализма. Натуралистите твърдят, че авторът е длъжен да бъде безстрастен фотограф или репортер, който безкритично записва всичко, което вижда. Според романтизма писателят представя нещата такива, не каквито са в дадения момент, а според Аристотел, „каквито могат и трябва да бъдат”. Искате да кажете, че сте последната от романтиците? Или първата от завръщащите се романтици, ако използвам израза на един от моите герои в „Атлас”. Разговор на Алвин Тофлър с Айн Ранд, списание „Плейбой”, 1964 г.; Превод: Калин Манолов; източник: www.rand-bg.com; Снимки: the-toast.net; famousauthors.org;