В памет на Атанас Липчев: Спомняха си за тях като за нещо много отдавнашно

Атанас Липчев за потресаващата истина - Белене

Публикуваме кратки откъси от романа „Тихият бял Дунав” на писателя Атанас Липчев:

Истината винаги е била доста спорно понятие. Нашата истина може да се окаже гнусна лъжа за съседа ни и това да предизвика омраза; неговата истина може да е толкова кощунствена за нас, че да предизвика възмущението ни. Затова всички забележителни дати в българската история носят две истини и народът ни винаги е бил раздвоен в оценката си за тях.

Мисля обаче, че по въпроса за концлагерите в България след Девети септември две истини не може да има. В случая истината е една и потресаваща. В наши дни изглежда толкова невероятна, че на младия човек може да му прозвучи като приказка на ужаса. И ако почувства известно недоверие, аз просто му предлагам да я прочете.
 

 Белене, 1992 година

Един млад и амбициозен репортер се щураше между бившите лагеристи и търсеше подходящия обект за интересен и вълнуващ материал. Отбелязваше се годишнината от закриването на лагера, през деветдесет и втора съдбата на тези хора все още вълнуваше обществото. После ги забравиха. Спомняха си за тях като за нещо много отдавнашно и случило се преди едва ли не хиляда години. А някои от тях все още са живи. Най-коравите и късметлиите оцеляха...



... - Лагери ли – възкликна една високопоставена дама след Десети ноември, съпруга на бивш член на Политбюро,- не съм чувала за такова нещо. Измислици, разбира се…

...Репортерът се насочи към един господин с бяла коса, един от хората, които са прекарали най-много време в лагера. Наричаха го със странния прякор Патриарха.

- Бих искал да ви задам няколко въпроса – започна репортерът, - можете ли да си спомните...

Реката, която отнасяше спомените му

Но не продължи, нещо в очите на мъжа го накара да спре по средата на изречението, изведнъж усети срам и му се прииска да потъне в земята от неудобство. Никога не  бе виждал толкова много упрек в човешки очи.

- Да си спомня ли – малко отнесено каза мъжът, - нищо не помня, момче. Остави ме на мира.

И отново се загледа в реката, която тежко влачеше помътнелите си води към морето, отнасяше и спомените му, които нито един репортер на света нямаше да научи, защото си бяха негови.

Другите мъртъвците отнесоха със себе си.

Из романа „Тихият бял Дунав”, автор  Атанас Липчев, 2005 година;

Снимки: literaturensviat.com; dariknews.bg;