Асен Игнатов за преименуването на БКП в БСП: Като пирати под чужд флаг

Асен Игнатов за преименуването на БКП в БСП

Като някогашните пирати и като днешните контрабандисти комунистите все по-често започват да плуват под чужд флаг. И по-точно: те свалят виненочервения ленински стяг, за да издигнат на негово място светлочервеното социалистическо знаме.

Заплашително свитият ротфронтовски юмрук се отпуска, разтваря и чудодейно се превръща в протегната ръка, избледняват очертанията на сърпа и чука и пред смаяната публика разцъфва социалистическата роза. Много комунистически партии вече промениха името си и никак не е чудно, ако и българските комунисти последват техния пример и нарекат себе си „социалисти”.

Действителните социалисти, хората, платили за своите убеждения скъпата цена на затворите и лагерите, явно не са подозирали колко много „съмишленици” всъщност те са имали. По някакви неподозирани причини те, тези неподозирани „социалисти”, не са разкривали душата си, но ето, оказва се, че те са все пак социалисти, че се стремят към „демократичния социализъм”, към нищо друго.

А фактът, че днешният „социалист”, наричащ тогава себе си комунист, е бил тогава директор на затвора, а друг социалист, който не само сега, но и тогава се е наричал социалист, е бил затворник, че единият е репресиран, а другият – репресиращ? Това явно е малко семантично недоразумение. Да забравим миналото и да си подадем ръка – всички ние, които принадлежим на „демократичната левица”.

Какво „идеологическо падение” от гледна точка на стриктната комунистическа ортодоксия! Къде изчезна вредата от „социалреформизма”? Нали демократичните социалисти бяха само коварни „предатели на пролетарската кауза”, нали те бяха „агенти на буржоазията в работническото движение”?

Нали една от най-големите заслуги на Ленин се състоеше в това, че той замени „научно неточния”, а на всичко отгоре и „компрометиран” термин „социалдемократ” с точния марксистки термин „комунист”? Така поне беше написано във всички учебници по марксизъм-ленинизъм и партийна история.  

Защо тогава комунистите са готови да извървят обратния път, да се преклонят пред една традиция и приемат едно име, за които техният Ленин не намираше достатъчно гневни думи?

Разбира се, новопокръстените привърженици на „демократичния социализъм” издигат новия си флаг по принуда, по силата на горчивата необходимост. Банкрутът на комунистическите идеи и на комунистическата действителност е толкова оглушителен, той проличава с такава чисто физическа убедителност, че с изключение на малцина идеологически динозаври повечето комунисти разбраха, че единствената възможност да се спаси нещо, да се запази нещо, е партията да представи себе си не за онова, което тя е.

Всъщност, едва ли има по-голямо наказание за комунистическото движение от това, че успехът му ще бъде толкова по-голям – или по-точно неуспехът му ще бъде толкова по-малък – колкото по-малко хората могат да го разпознаят като комунистическо. Някакъв плюс може да се регистрира само под чуждо име, под чуждо знаме, с открадната програма.

Политическият маскарад не е от вчера. Той е връстник на политическия живот, на политиката изобщо. Но той може да означава две неща: или че онзи, който си е поставил маска, само крие истинското си лице и при подходящ случай ще захвърли маската или пък че той всъщност няма никакво собствено лице, а само ... маски. Какъв е нашият случай?

Между комунистите, които днес шумно оповестяват новото си верую, има цинични „реалисти”, за които е важно само едно: властта. За да остане на власт, такъв човек е готов, без да му мигне окото, да стане и монархист. За него публичното деклариране на някакви убеждения е въпрос не на идеи, а на политическа техника.


Комунисти, „реалисти”, които оповестяват новото си верую и за които е важна само властта

Но, разбира се, има и макиавелисти, които в съответствие с Лениновия морал смятат всяко средство за добро, ако то служи на „великата” цел. Защо привидно да не се откажем дори от себе си, ако това ни позволява по-късно отново да овладеем положението?

Ще се наречем и социалисти, и какви ли още не, докато премине бурята. А после – после ние знаем да разговаряме и на друг език. После ние ще се справим с „дребнобуржоазната мътилка” и „контрареволюцията”. Да не би да сме без опит в това отношение?

Прикритият сталинист чака своя реванш, чака своя час, за да се разправи жестоко с новата демократична обществена система, чиито зародиши вече са налице.

А пък опортюнистът и приспособленецът без собствени идеи и собствено лице, разбира се, не ще предприеме нещо против тази система, докато съотношението на силите е благоприятно за нея. Но той е в състояние да отрови със своето вътрешно безразличие, с користта и цинизма си и най-демократичното общество, а и, разбира се, пръв ще го напусне в трудни моменти.

Но няма ли и между комунистите, оповестили своята нова ориентация, хора, които са преживели дълбока вътрешна еволюция и наистина изповядват „демократичния социализъм” без задни мисли, продиктувани от коварната ленинска „тактика” или от обикновено приспособленство? Разбира се, че има. Но тогава логиката на живота им налага да направят и последния извод – да напуснат тази партия.

12 април 1990 година

(бел. 14-тият извънреден конгрес на БКП, състоял се от 30 януари до 2 февруари 1990 г., се обявява за възприемане на демократичния социализъм като основна идеология и предлага смяна на името на партията. След вътрешнопартиен референдум, проведен на 3 април 1990 г., в който участват 726 000 партийни членове, от които 629 522, или 86,71%, подкрепят промяната на името, Българската комунистическа партия се преименува в Българска социалистическа партия. Новата партия е регистрирана в Софийски градски съд на 10 април 1990 година.)




Асен Игнатов е роден през 1935 г. в Шумен. Следва философия в Софийския университет, по-късно започва работа като асистент по формална логика в СУ „Климент Охридски“. Философската антропология е главна цел на философските му занимания.

През 1968 г. издава книга с есета „Тъга и порив по епохата“, която предизвиква политически скандал. Обвинен е в „ревизионизъм” и покушение срещу идеологическите устои на комунистическия режим.

Уволнен е от Софийския университет и книгата му е забранена. Поставен в изолация, той взема решение да емигрира от България.

След една научна конференция в Брюксел през 1972 г. остава в чужбина и поема тежкия път на политически емигрант. Животът му в България поставя отпечатък върху неговото творчество.

Започва работа като научен сътрудник в Католическия университет в Льовен, по-късно живее в Германия. Защитава докторат на тема „Хайдегер и философската антропология“. От 1980 до 1988 г. живее в град Кьолн, като наред с научната си работа е редактор в българския отдел на радио „Дойче Веле”.

Асен Игнатов е научен сътрудник във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн и изнася лекции като частен доцент във висшето философско училище „Академия Густав Зийверт“ в Шварцвалд, федерална провинция Баден-Вюртемберг. Автор е на над 150 публикации и 9 книги. Умира през 2003 г. в Германия.

Източник: вестник „Демокрация”;

Снимки: socbg.com; voenpro.ru; omda.bg