Асен Игнатов - съдбата на философа или философията като съдба

Асен Игнатов: Линията между доброто и злото пронизва всяко човешко сърце

Асен Игнатов - съдбата на философа или философията като съдба

Публикуваме откъси от словото на писателя Димитър Бочев, посветено на видния български философ Асен Игнатов. „Запитан за генезиса на успеха си, в едно интервю Айнщайн отговаря: „Просто наруших една аксиома.” Позамисли ли се човек, в цялата всемирна история нарушаването на аксиоматичните правила е породило като че ли повече постижения, отколкото придържането към тях.

Много, неизброими бяха аксиомите, които Асен (Игнатов) нарушаваше с всяка крачка по дъгата на тази земя. Най-видимо още в първа младост той наруши аксиомата, че всички хора са равни. Като аристократ на духа и елитарно мислещ човек, той не се подчини на този болшевишки детерминизъм. Друга нарушена от него аксиома гласеше, че щом си в гората, ще виеш с вълците. Колкото и скъпо да му струваше това, Асен отказа да превърне отровата и злото на тоталитаризма в своя собствена съдба. И аксиомата, че камъкът тежи на мястото си, че от родината по-мило няма, че дърво без корен съхне, че патриотизмът е висше благо, Асен наруши със същата радикалност, прекрачвайки с лека стъпка между световете.

И след като премина от обществото на идеологизираните варвари в обществото на кварталните бакали Асен (Игнатов) продължи да нарушава аксиома след аксиома. С ясното съзнание, че всичко ценно, всичко добро и красиво под слънцето е възникнало не в тон, а в конфликт с господстващото статукво - каквото и да е то. Чак до самата си смърт Асен си остана природно чужд на дребнобуржоазния манталитет, на консумативната психика, породила онази диктатура на посредствеността, която е колкото невидима, толкова и нерушима и която не познава географски и политически граници.

Всички беди на философа се дължат в крайна сметка на обстоятелството, че той не беше, че отказа да бъде конюнктурна личност. Животът вън от конюнктурата процъфтява духовно, на битово равнище обаче такъв живот е истински кошмар. Духовният екстаз и битовият кошмар вървяха в биографията на Асен ръка в ръка.

В романа си „Синеокият слепец” писах, че Бог избягва да ходи по църкви, че естественото местожителство на Всевишния са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце. Пръв Асен ми подсказа, че демаркационната линия между доброто и злото протича не между класи, раси, партии, нации и прочие общности, а преминава през всеки от нас, пронизва и разполовява всяко човешко сърце. Безценна заслуга на Асен бе, че като наш преподавател, като наш курсов ръководител, а впоследствие и приятел, той одухотвори и очовечи философското познание, направи го съвместимо със собствената ни съдба, превърна го от идеологически постулат в личностно изживяване.

Два ключови момента бележат биографичния път на Асен, две прераждания побра животът му: първото бе изгнанието, второто - завръщането в родината след дворцовия преврат срещу династия Живкови.

Асен Игнатов със съпругата си Дора, на която след емигрирането му не позволяват да напусне страната

Не шкембе чорбата и не наградите, които къде от искрено признание, къде от кумова срама, София му присъди. И отърсила се от комунистическата напаст, страната ни се оказа неуютно място за живеене, но се превърна в много вълнуваща, много колоритна арена. Наблюдавайки ваймарските събития, един германски класик възкликна: „Да не ти дава Господ да живееш в интересни времена!” Господ обаче ни даде.

Има една артистичност на злото, съществува една естетика на грозното - тъкмо тя се оказа особено потентна духовно, тъкмо тя ни накара да потеглим обратно към родните земи.

Отегчи ни бленуваният някога Запад. Благоденстващите общества са скучни общества. Всички исконни, преследвани от хилядолетия и подквасени с романтични кръвопролития по барикадите граждански цели вече бяха постигнати. А всяка постигната цел поражда безцелие. Обезпечени бяха и човешки права, и граждански свободи, и социална сигурност. Нямаше вече за какво да се воюва - старите обществени идеали бяха постигнати, нови не се задаваха на хоризонта на предстоящото хилядолетие. Отсъствието на мащабни перспективи закономерно доведе до дребнотемието, в което и днес тънат консумативните общества.

Изгнанието, макар и изгнание в един богат и преситен свят, не е пансион за безгрижни щастливци. Трудно можем да си представим щастие, което те разделя от най-близките ти приятели, от любимата ти съпруга. Още по-немислимо беше обаче щастието на родна земя, където всички тези скъпи хора ще са до теб, но свободата ти ще бъде арестувана. Асен знаеше безпогрешно, че щастието винаги е и смисъл - има безсмислена радост, но безсмислено щастие няма.

Тъкмо затова стана той, казано на партиен език, родоотстъпник. Емиграцията е вид раздяла, а всяка раздяла те прави по-свободен. Но с една много печална свобода. Тази печал бе предпоставка за нещастие. Но и предпоставките за щастие бяха налице.

Спомням си как през първите дни в изгнание го окуражи не някакъв академичен интелектуалец, а един обикновен човек, бивш офицер от полската освободителна армия и настоящ служител в някаква благотворителна фондация в Брюксел. Той казва на Асен: „Сега Вие имате много малко пари, но сте свободен човек. А това е най-важното.” Спомням си колко сили, колко енергия за живот внушиха на Асен тези прости и ясни слова. Тази свобода Асен използва преди всичко да твори.

От Асен аз узнах, че да се примириш е необходим не по-малко характер, отколкото да се противопоставиш. И още една поука, до която без присъствието на Асен в биографията ми аз едва ли щях да стигна: всичко изживяно и изстрадано от теб, всичко прочетено и изписано няма капка смисъл, ако не те прави по-добър човек. Именно човек, а не професионалист, не философ или писател.

А добър човек може да бъде само в смисъла на фундаменталните библейски ценности все едно дали си християнин или материалист. Достоевски пише за един от героите си: „Той бе добър човек и като всеки добър човек - безхарактерен.” Добротата по правило живее за сметка на характера, Асен обаче владееше като никой друг тънкото изкуство да съчетава доброта и характер.

Аз не съм морален апостол, но моят път е чист и ясен: с тази среща, с Асен в сърцето, ще запаля утре една свещица в кварталната църквица. Знам колко е малко това. Но знам и колко е много.”

Откъси от словото на писателя Димитър Бочев