Арун Ганди, внук на Махатма Ганди: Завещанието на моя дядо Махатма Ганди

Арун Ганди: Възхищаваме се на хора, които са автентични

Арун Ганди е внук на духовния водач на движението за независимост на Индия Махатма Ганди. Рожденото име на Ганди е Мохандас Карамчанд Ганди. Санскритското име Махатма (велика душа), с което той е наричан, се използва много по-често, отколкото рожденото му име. Обичайно за Ганди е и названието Бапу (баща), с което към него са се обръщали близките, приятелите и жена му Кастурбай. Публикуваме откъси от спомените на внука на Махатма Ганди, Арун Ганди, изложени в книгата му „Wut ist ein Geschenk” („Гневът е подарък”).

Много хора познават дядо ми само от киното или си спомнят, че някога той е призовал за ненасилствена съпротива и основал движението за ненасилие. С това е вдъхновил много хора, например тези от движението за граждански права в САЩ.

Познавах го като топлосърдечен, любвеобилен дядо, който търсеше най-доброто в мене, а по този начин също така го пораждаше. Той вдъхна смелост на мен и на много други хора да бъдем по-добри, отколкото сме си представяли.

Политическата справедливост беше много важна за него. Но не от гледна точка на някаква славна теоретична перспектива, а защото тежкото положение на отделния човек му беше близко. Той смяташе, че всеки един от нас заслужава да води възможно най-добрия живот.

Дядо ми реагираше на гнева и омразата с благосклонност и състрадание, вярваше в силата на любовта. Смяташе фантазиите за отмъщение за нещо безсмислено. „Око за око - и целият свят ще ослепее”.

Гневът е нещо добро за цялото

 „Гневът е нещо добро. Защото се научих да ползвам гнева си за цялото. Той е като бензинът за една кола. Без него нямаше да има никаква мотивация да се обърнем към определен проблем. Гневът е енергията, която ни заставя да дефинираме какво е справедливо и какво – несправедливо.”

Бапу (от индийски, дядо) смяташе, че трябва да се занимаваме с това, което е действително важно и да не се отвличаме от врявата и от маловажното. Чрез редовна медитация можем да различаваме важното от незначителното.

Той смяташе, че трябва да използваме времето си, за да търсим ИСТИНАТА. Изписваше я с главни букви, тъй като я възприемаше като цел, като цел на живота. Ако полагаме усилия да разберем истината, ние също така ще проумеем кои неща са важните в живота.  

… През тази дълга нощ (след като заради цвета на кожата си е изхвърлен с багажа си от влака на един перон на гара в Южна Африка) може би му е станало ясно, че човек трябва да издига глас за това, в което вярва. Който се поддава на очакванията на другите, няма да е щастлив. Няколко дни след тази случка той издига глас срещу расизма. Начинът, по който го прави, е вдъхновение за много хора.

Бапу каза, че е бил въвлечен в политиката от абсолютната си любов към истината… Ние се възхищаваме на хора, които са автентични, които се борят се за нещо или за гледище, в което истински вярват.

Неподправена душа и искрена страст

С едно парче плат около раменете и сандали дядо ми накара милиони хора да го следват. Как съумя да го направи? Смятам, че хората са били очаровани и привлечени от неподправената му душа и искрена страст.

Бапу имаше безгранично търпение. Въпреки размириците и отклоненията той оставаше винаги спокоен и невъзмутим. Искаше да разбере големите мистерии на света и знаеше, че и най-малкото семенце на смокинята може да се превърне в нещо грандиозно, ако е засадено в плодородна почва.

Той остана скромен, дори когато пишеше индийската история. Да си непретенциозен, за него не беше знак на слабост - по скоро обратното. Бапу съзнаваше, колко деструктивно може да се окаже самовъзвеличаването. Който смята, че е по-добър от другите, поражда предимно гняв и насилие. Той не схваща, колко тясно свързани сме всички ние. На когото липсва смирение, той ще презира хората, които са зле…

Бапу имаше принципно различна представа за възпитанието от повечето хора. Той смяташе, че децата научават по-малко от книгите, отколкото от личността и примера на учителя. Шегуваше се винаги със старомодната препоръка: прави това, което казвам! Беше убеден, че девизът на един началник трябва да гласи: прави, каквото правя аз. Учителят трябва да постъпва така, както очаква от учениците си.

Нека разкажа една тъжна история. Тя показва, че властта на родителите да допринасят за доброто у своите деца, е ограничена.

Твърдоглавец, който не надрасна проблемите

Бапу и Кастурбай (съпругата на Махатма Ганди) имаха 4 сина. Баща ми, Манилал и неговите по-малки братя Девдас и Рамдас полагаха големи усилия да следват примера на дядо и да привикнат към неговия фин усет за доброта и щедрост. Но Харилал, най-големият син, още отрано беше твърдоглавец, който никога не надрасна проблемите си. По-късно се отдаде на алкохола и беше обвинен в кражба и злоупотреба.

Дядо ми чувстваше вина за провала на най-големия си син. Искаше да му помогне. Опита се да го интегрира към дома, но блудният син нямаше никакъв интерес да се върне в лоното на семейството. Дълги години живееше без средства и без покрив над главата си и се подиграваше с всичко, което правеше дядо ми. Сякаш беше посветил живота си на опита да разруши името Ганди.

В Делхи Харилал конвертира от индуизма към исляма и предизвика голяма сензация. Дядо ми признаваше и приемаше всички религии, него не го заболя от това, че един от синовете му е станал мюсюлманин. Оказа се обаче, че всъщност Харилал няма интерес към религията. Той го беше направил за пари. По онова време цареше огромно напрежение между религиите и някои хора са вярвали, че ще компрометират бапу с помощта на сина му.

„Трябва да призная, че това ме нарани”, пише бапу в едно писмо. Той вярваше, че религията трябва да бъде избрана със сърцето и беше ужасен, че хуманистичните му идеали са осквернени от това демонстративно глупаво поведение.

Харилал беше възпитаван със същата доброта и сърдечност от родителите си, със същите морални принципи, както подобава на баща ми и на по-малките братя. Колкото и често да размишлявам върху тази история, не разбирам, как това може да се случи и къде е вината на дядо ми в провала на Харилал.

Ричард Атънбъро и филмът „Ганди”

... Когато човек няма връзка със своя произход и своето минало, му липсва една елементарна част от неговата идентичност.

… През 1982 г. режисьорът Ричард Атънбъро снимаше филма „Ганди”. Когато научих за екранизацията, бях изпълнен с безпокойство. Атънбъро беше решил да не се допитва до членовете на семейството. Чух, че индийското правителство участва с 25 милиона долара във финансирането на филма и бях направо ужасен.

Написах колонка във вестник „Таймс оф Индия”, в която критикувах правителството и твърдях, че за дядо ми щеше да бъде по-добре, ако с тези пари се помогнеше на бедните. С 25 милиона долара можеше да се постигне много за живота на много хора и не трябваше да се пилеят толкова много пари за един филм.

Малко преди филмът „Ганди” да тръгне по кината, бях поканен на предварителна прожекция. Седях нервно на мястото си и бях развълнуван до сълзи. На няколко места филмът беше неточен, но съумяваше да улови брилянтно духа на дядо ми. В началото, в изявление се признаваше, че за един игрален филм е невъзможно да пресътвори напълно един човешки живот.

Но режисьорът беше положил усилия да следва основополагащата идея на Ганди - верността към истината. Прибрах се вкъщи и написах колонка, в която оттеглих критиката си и признах, че мога само да похваля филма и да му се възхищавам.

Интерпретацията на образа на Махатма Ганди от Бен Кингсли щеше да запознае с посланието за ненасилие и любов милиони хора, които иначе не биха чули за това. Филмът „Ганди” беше отличен с осем награди „Оскар”, включително тази за най-добър филм. Както Бен Кингсли, така и Атънбъро, зaслужиха наградите си.

А аз? Бях получил чудесен урок по смирение.

Послание, искреност и дълбока вяра

… Ние съставяме завещания, за да разпределим материалното наследство -  парите, къщата или пръстенът с диаманти трябва да бъдат предадени на следващото поколение. Но какво става с етичното наследство? Нашият начин да възпитаваме децата, да даряваме любов или не, оставя следа за поколенията. Бапу е познал ненасилието и силата на любовта от родителите си. Дядо ми винаги намираше път да разпространява посланията си.

Дори и в ситуации, в които това изглеждаше невъзможно. Дори по време на Лондонската конференция това му се удаде, като се появи в облекло от собственоръчно изпреден памук. Облеклото му символизираше неговия метод на промяна и същевременно напомняше, че той представлява индийския народ, който в голямата си част живееше в бедност.

Дядо ми не беше нито увлекателен оратор, нито имаше политическа партия зад себе си. Но хилядите, които крачеха с него в „похода на солта”, както и милионите, които го подкрепяха, усещаха неговата истинност. Мотивация му бяха искреността и дълбоката вяра. Една несъкрушима комбинация. Решението за отказ от лъжи и за следване на истината може да промени един човек, а дори може би и живота на другите.

Източник: Arun Gandhi, „Wut ist ein Geschenk”;

Du Mont Buchverlag, Köln, 2018;

снимки: elinepa.org; mymcmedia.org; milenio.com;

Превод: Господин Тонев;