Арнолд Хотингер: Едноличните режими не създават условия за достоен живот

 Арнолд Хотингер - експерт по въпросите на Близкия изток

Именитият експерт по въпросите на Близкия изток Арнолд Хотингер анализира за швейцарския вестник „Тагесанцайгер” събитията в Северна Африка. В много арабски държави народът се разбунтува, докъде ще доведе стремежът на тези хора към демокрация, възможно ли е нейното осъществяване?

„Откъде идва едновременността на тези движения? Навсякъде има един единствен владетел, независимо дали той се нарича президент или цар или философ на революцията. Никъде тези еднолични режими не съумяха да доставят на хората това, което те очакваха от тях и в нарастваща степен считат за свое право да очакват.

Това трябваше да бъде живот без бедност, с работа, която позволява на човек да се ожени и да създаде семейство, да живее може би скромно, но по човешки достойно, да се облича, да се храни. С една дума, както казват много от протестиращите, да водят един „нормален” живот.

Много от демонстрантите днес знаят, че такъв нормален живот не може да се осъществи без правото на народа да се произнася по важните въпроси, а това право не може да съществува без свобода на словото, без политически свободи, истински синдикати (не такива, които държавата контролира) и истински партии.

Провалът на едноличния режим

Но защо всички еднолични режими се провалиха? И как въобще възникнаха, все пак? Провалът им е лесно обясним, той е в естеството на тези владетели. Ако те управляват като абсолютни владетели достатъчно дълго време, почти неизбежно се обграждат с гъста плетеница от ласкатели и облагодетелстващи се спекуланти. Тези хора правят всичко възможно да подсказват на своите господари и повелители, че всичко върви много добре благодарение на приказните им качества на владетели, хората са щастливи от тях и ги обичат.

Те също така полагат усилия да не се отпечатва и изпраща нищо друго, те изграждат полицейски апарат (наричан днес изискано „апарат за сигурност”), който се грижи да заглъхне всяка критика. Ласкателите и членовете на семейството са и онези, които придобиват от едноличния владетел икономически монополи, олигополи и други специални икономически изгоди, които скоро ги правят много богати.

Тяхното богатство не се влива – какъвто е случаят в повечето развити страни – в нови компании и в потребление на стоки от собствената им страна, а в чужбина. Те консумират най-вече „американски” и „европейски”. Там намират изделията и формите на живот, които истински желаят.

По този начин, през годините и десетилетията, едноличното владичество се превръща в апарат за експлоатация на собствения народ и в пречка за неговото развитие.

Колониализмът и културата като корени на режима

Но как така еднолични режими? По-трудно е да се отговори на този въпрос. Отговорът е свързан с историята, за това как тя е протекла, както в колониалното минало, така и в постколониализма. Отговорът е свързан и със специфичните културни реалности на съвременния Близък изток.

Те се определят в голяма степен от наслояването на собствената, наследена култура чрез една първоначално чужда, въведана под натиск и принуда съседна култура, която днес се е превърнала в неотменна част от живота Близкия изток, но и без (все още) органично да се слива с местната култура.

Натискът е история. Той започна с военното превъзходство на европейските войски от Русия, Англия, Франция, Австрия, което принуди държавите от Близкия изток през 19 век да възприемат и подражават на военната организация на своите врагове. Нещата не свършиха само с военната организация. Това неминуемо повлече със себе си много други организационни форми: дори и идейното богатство, възприето от европейските държави.

Едното теглеше след себе си другото: новата войска - новите административни и културни дейности, които станаха необходими за нейното изграждане. Така се получи безкраен низ от придобиване на западни технологии, институции, „постижения”. При това целта никога не беше да станат европейци, а по-скоро да съхранят собствената цивилизация и идентичност.

Израел като остатък от колониалното време

Но тези „реформистки” усилия не предотвратиха в края на 19 и в началото на 20-ти век окупирането на почти всички арабски страни от западните армии и те бяха управлявани като „колонии”, „протекторати” и т. н. Това се промени едва след края на Втората световна война.

Деколонизацията, която тогава беше извършена, беше непълна. В териториално отношение Израел остана като остатък от колониалния период. Еврейската държава беше създадена под колониално ръководство и всички опити на арабския свят и на палестинците да анулират това наследство и да постигнат също така обещаната независимост на Палестина, не помогнаха.

В икономическо и културно отношение, а дори и по отношение на въоръжаването, продължи да съществува известна зависимост от бивши колониални сили, тъй като западните сили, включително САЩ, заеха водещи позиции в икономическата и културната област и арабските страни, приели в голяма степен западната култура, вече не можеха да се измъкнат от тях. Когато по свое усмотрение арабските страни се домогваха до твърде много самостоятелност, западните сили прибягват до заплахи и военни акции, за да запазят господстващото си положение.

Това се случи най-напред под знака на Студената война. В очите на западните сили господстващата позиция трябваше да се запази, за да не може съперничещата съветска свръхсила да се придвижи напред. По онова време Израел беше наричан „самолетоносачът на Америка в Близкия Изток”.

Средната и висшата класа са ориентирани спрямо колониалните владетели

Напрежението, което започна в момента на освобождаването на колонизираните дотогава арабски страни, допринесе в голяма степен за установяването на власт на военни режими. Но имаше и вътрешно развитие и дадености, които оказваха въздействие. Тънките слоеве на средната и висша класа, които се издигнаха по време на колониалния период, бяха много силно ориентирани спрямо владеещите страната им колониални сили, в езиково, културно и икономическо отношение.

Техните собствени групи от населението, които често ги разглеждат като експлоататори, ги считат за „неоколонизатори”. Офицерите от новите национални армии в противовес на тях бяха считани за патриоти и силни защитници на младите национални интереси. Пораженията във войните срещу Израел 1948-49, 1956, 1967, 1973, 1982 г. (две от които с някои пропагандни усилия бяха представени като дипломатическа победа) първоначално не бяха приписани на военните, а на липсващата подкрепа за тях от страна на „неоколониалните” цивилни политици.

Така настъпи ерата на военните преврати. Тя започна в Ирак още през 30-те години, в Сирия през 40-те години, в Египет и Судан в 50-те години, в Алжир, Либия, Йемен през 60-те години на миналия век и доведе до еднолични режими, а понякога дори до президентски династии (Сирия ).

Губейки от политиката си спрямо Израел тези владетели трябваше постепенно да разберат, че свободното им пространство за външна и военна политика е ограничено. САЩ доминираха. Но това доведе до разширяване на властта им навътре и те се опитваха да я затвърдят посредством „службите за сигурност”, които често не се бяха освободили от склонността да прилагат изтезания.

Армиите като доминиращ фактор на властта

Навсякъде армиите станаха доминиращата вътрешнополитическа власт. Автократът-владетел в крайна сметка се опираше на тях, а професионалните офицери печелеха все повече и повече от дълготрайните си властови позиция. За американската суперсила едноличните режими бяха добре дошли, докато служеха на американската политика, като поддържат „стабилност”, която позволяваше на САЩ да преследват своите геополитически цели.

По време на Студената война от първостепенно значение беше да се осуети достъпа на руснаците до Близкия Изток. След края на Студената война основната цел беше свързана с икономическите и политически интереси на Вашингтон в света, при което петролът в Близкия изток заемаше водеща роля.

Първоначално описваният процес на експлоатация на собственото население от автократа- владетел и покровителстваните от него хора започна по този начин. Значението на настоящите народни бунтове или „революции” се състои в това, че много големи части от населението вече са разбрали, че едноличните режими не са в състояние да им създадат минимални условия, които ще им позволят да водят един достоен живот. Дали те са в състояние след свалянето от власт на абсолютния владетел да изградят форми на политическа организация, които ще им предложат по-добри възможности, е основният залог , за който сега става дума.”

Превод: Господин Тонев; със съкращения от вестник „Тагесанцайгер”;

Снимки: suedostschweiz.ch; bilanz.ch; focus.de;