Арх. Серафим: Гордостта и тщеславието навсякъде намират повод за самолюбуване

 Архимандрит Серафим (Алексиев) за гордостта и тщеславието

Гордостта! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите й? Кой не е страдал от присмеха и критиките? Ние всички я познаваме от живота, защото тя не е нещо рядко. Тя ни посреща навред, дето живеят човеци. Тя тича по улиците, перчи се по площадите, стъпя тежко тежко из обществените места. Тя седи важно на меките кресла из учрежденията. Тя и в църква влиза с фарисейска надменност, тя има достъп даже и в монашеските килии. Тя лъха от всяка по-важна особа, тя наднича от почти всеки прозорец.

Тя е надута, натруфена, начервена, набелена и минава самонадеяно и самодоволно, тъй че всички да я видят. Нейното естество не позволява да се крие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама сочи себе си и за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по на високо. Гордостта върви по нанагорен път. Тя понякога дори лети в шеметни висини.

Когато дяволът изкушаваше Иисуса Христа, постави Го на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог-Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше високи неща: ситост, човешка прослава и владеене на целия свят. Той обещаваше много. Но можеше ли да даде всъщност нещо? Не, защото сам той нищо няма освен своята злоба, гордост и адски огън.

Три са степените на гордостта. Първата степен съставлява невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава. Тщеславие е старославянска дума и значи търсене на щетна, т.е. празна, суетна, човешка слава.

Великият познавач на човешките добродетели и пороци и тънък психолог на духовния живот, св. Йоан Лествичник, намира, че тщеславието и гордостта са различни моменти в развитието на един и същи порок. По неговите думи, „разликата между тия два порока е такава, каквато между детето и мъжа... Тщеславието е началото, а гордостта–краят”. Тщеславният човек е предвкусил отровната сладост на човешките величания и затова търси само ласкания и похвали.

Изобщо за тщеславието няма граници и пречки. То навсякъде намира повод за самолюбуване и самохвалба. Гениално е разкрил това св. Йоан Лествичник в следните думи: „Както слънцето на всички еднакво свети, тъй тщеславието с всички добродетели еднакво се хвали. Когато например аз постя, в същото време се и тщеславя.

Когато пък, за да утая от другите своя пост, си разрешавам известна храна, почвам да се тщеславя с благоразумието си. Ако се облека в светла одежда, падам победен от суетността; като се преоблека пък в окъсана дреха, тщеславя се (със скромността си). Почна ли да говоря, обхваща ме тщеславие; поискам ли да мълча, така се предавам на тщеславие. На където и да захвърляш тоя трън, той все ще има бодили отгоре, на върха”.

Велика беда е тщеславието, защото то във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли човек не се хвали? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци - всичко може да послужи като повод за тщеславие. Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта всекиго може да нападне, тъй и то у всеки човек може да се вгнезди. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и простосмъртните знаят да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят.

Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: „Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да си има своите почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша това, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това...”

Тщеславието се среща не само у светските люде, но и у духовните. И ако у светските люде то е опасно, у духовните е крайно гибелно. Интересно е при това, че тщеславието може да накара човека да се подвизава, да се труди, да се моли, да пости, и да раздава милостиня. Но толкова са безполезни всички тия духовни подвизи у тщеславния, колкото е безсмислено наливането на вода в продънена стомна.

Който се тщеслави, и най-добро дело да е извършил, няма от него никаква полза, щом търси човешка слава. Затова и Иисус Христос съветва последователите Си: „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците.

Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:1-4).

Със съкращения от сайта http://pravoslavie.domainbg.com;

Снимки: arts-galerie.de; dw.de;